CC BY
40
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив Серия A. Обществени науки, изкуство и култура, том L, Съюз на учените сесия 31 октомври - 1 ноември 2014 Scientific research of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, seriesA. Public sciences, art and culture, Vol. I., Union of Scientists, ISSN 1311-9400, Session 31 October - 1 November 2014.
МЕСТОИМЕННИТЕ НАРЕЧИЯ И ДЕЙКСИСЪТ Тенчо Дерекювлиев
Център по езиково обучение, Университет по хранителни технологии Пловдивски университет „Паисий Хилендарски"
PRONOMINAL ADVERBS AND DEIXIS Tencho Derekyuvliev
Language Department, University of Food Technologies Paisii Hilendarski University of Plovdiv
Abstract
This article represents the specificity of pronominal adverbs as deictic words. Their part in I-here-now system, the function of the context for meaning realization and pragmatic aspects in their semantics have been shown. The term interclass has been proposed to denote pronominal adverbs.
Формулировкам на представяната тема загатва за автономност на двете категории. Терминът категория в случая се употребява в най-широк план, тъй като, както е известно, езиковата категория е разноизмерно понятие (граматическа, лексикално-граматична, понятийна, функционално-семантична, логическа). В лингвистичните описания нерядко се среща терминът категория за назоваването на клас думи (части на речта), категория се използва и в общограматичен план за именуване на граматични значения, граматичен клас или сходно на тях явление с граматичен характер. Местоименните наречия и дейксисът са в отношение на взаимопроникване. Прономиналният генезис на местоименните наречия поддържа тясната им връзка с местоименията (това се забелязва и от прилагателното в словосъчетателния тип термин местоименни наречия), местоименните думи са част от сферата на дейксиса. Те реализират дейктичните значения именно чрез явлението дейксис, но за целта задължителното условие е наличието на комуникативен контекст, където дейксисът валидира статута си.
В пълнозначната лексика централна позиция заемат думите с номинативна функция. При семантико-граматичната класификация на тях се противопоставят местоименията, които не назовават, а диференцират предмета чрез дейксис. Основа на това противопоставят е разликата между номинация и дейксис. Указването предполага конкретна речева ситуация. Главни признаци на дейктичните думи са ситуативността - тези думи са са зависими семантично от речевата ситуация, и егоцентризмът - постоянната отнесеност към субекта на речта, докато називните са надситуативни и неегоцентрични (Кацнелсон 2004: 4-5). Върху същността на дейксиса в сферата на класификацията на думите акцентира Т. Бояджиев (2011: 30), срв. „Особено място сред пълнозначните думи заемат местоименията и местоименните наречия. Те не назовават предмети и обекти, а само ги отделят чрез указване
(дейкис), като заместват названието и името им".
Липсата на автономно съдържание при дейктичните думи е отбелязана и от Б. А. Успенски (2011: 12), който настоява, че ролята на дейктичните думи е особено важна, тъй като са изходният пункт при координацията на личния опит и дават възможност за осъществяване на комуникацията. В процеса на комуникацията дейктичните думи се съотнасят със своите обозначаеми, или процесът се извършва не в езика, а в речта. Този тип думи са в непосредствена връзка с комуникативния акт, той е инструменът, чрез който те се съотнасят с действителността. Превръщането на езика в реч е обект на внимание у Е. Бенвенист (1974: 288) - местоименните наречия са част от състава на обстоятелствените езикови средства, изпълняващи функцията на инструмент за реализиране на процеса, при който езикът се превръща в реч.
Добре известно е, че в теорията на Р. О. Якобсон (1972) дейктичните думи се назовават с термина шифтери и често се среща в лингвистични изследвания. Този термин води началото си от Йесперсен (1922). В статията ще обърнем внимание на някои постановки на Якобсон, които кореспондират с дейксиса и антропоцентричния план в езика, но паралелно с това отбелязваме и схващането на А. Касабова (2011). Тя смята, че шифтерът „идентифицира референта, конструирайки го като координат в дейктичната ситуация съобразно дейктичното описание и предицирайки му дейктично съществуване" (стр. 265)1.
Системните граматики на българския език представят местоименните наречия най-вече при описанието на адвербиумите. Съществува обаче мнение, че наречията с прономинален произход са част от класа на местоименията. Такава е позицията на Р. Ницолова (2008: 174), където показателните местоименни наречия тук и сега, за които ще стане въпрос в хода на изложението, са част от показателните местоимения, а в класификацията на авторката техните характеристики място и време са посочени като категориални признаци. Във „Философия на граматиката" О. Йесперсен (1958:100) също е включил местоименните наречия (заедно с числителните) към класа на местоименията. Известно е също, че в някои от системните граматики се говори за местоимения съществителни, местоимения прилагателни, местоимения числителни, местоимения наречия, където се забелязва акцент върху функционалната поливалентност на местоименията. Те отразяват множество комуникативни, когнитивни и граматични аспекти във функционирането както на езика изобщо, така и за отделен език. С местоименията е пряко свързано възприемането на комуникативната ситуация, ориентацията във време-пространството, пораждането на структурата и разбирането на дискурса, категоризацията на действителността, структурата на частите на речта, синтактичните процеси, морфологичната структура на думата. От съшествено значение е и фактът, че когато в съвременната лингвистика се конкурират когнитивният и формално-граматичният подход, местоименията са сред централните езикови явления Кибрик (1992).
Неслучайно и въпросът за местоименните наречия се характеризира с нееднозначност. Неговото по-пространно решаване е възможно главно в контекста на граматичната триада местоимение-наречие-местоименно наречие, която се разработва от нас в друго, по-обемно изследване. По-долу в този текст ще предложим алтернативен термин за назоваването на местоименните наречия. Компонентният състав на основните видове сред тях за българския
1 От значение е и следната постановка у А. Касабова: „ (...) чрез дейксис може да се посочи предмет,
като се посочи мястото му от страна на говорителя, било във времто и пространство™ на реалната ситуация, било във времето и действието на разказа. По този начин предметът се индексира и категоризира, а значи и конструира. Когато нещо се сочи в речта чрез показателни думи като аз, тук, сега, то, това, там, тогава, които представлвяват субективни показатели и ориентири (т. нар. Дейктични координати ), същите координати се изместват от конкретната визуална ситуация към универсума на речта и съответно комуникациятат между разказвача и читателя се полага в координатната система на едно въображаемо пространство. Така благодарение на символната т.е. на граматичмескат и езиковата оргтанизация на света в нашето въображение се визуализира ситуация, която наподобява визуалнта ситуация. Ето защо Йесперсен (...) и Якобсон (...) ги наричат шифтери в т. нар. универсум на дискурса (или речта) дейктичните коориданти биват изместенин от простнранствтоо на възприятието в пространство™ на въображението, от пряката реч (oratio recta) в непряката (oratio obliqua), а оттам вместо в модус de re дейктичните думи започват да функционират в модус de dicto" (стр. 265- 266). 208
език е представен у Куцаров (2007). Между местоименните наречия в книжовния език и в диалектите са налице значителни формални разлики при запазване на основното семантично съдържание.
Въпроса за местоименните наречия и дейксиса разглеждаме в плана на оста аз-тук-сега и прагматичните измерения при дейктичните думи, каквито са местоименните наречия. Посочената ос маркира локализацията. Локализаторите определят изказването по отношение на участниците в разговора, към координатите на пространството и времето. В. Г. Гак ги интерпертира в сферата на индексалните изрази. При тях референтът зависи непросредствено от ситуацията. Тук преди всичко се отнасят местоименията и други езикови средства с дейктичен характер, но в по-широк план влизат и всички елементи, служещи за актуализацията на изказването, за установяването на неговата съотнесеност с действителността. Локализацията е три типа: лична - изразява се чрез местоимения, глаголни флексии и други; пространствена - чрез наречия и показателни местоимения, и темпорална - чрез глаголни форми и наречия за време (Гак 1992: 79-80). Системата тук-сега-аз, такъв е моделът у Бюлер, с чието име се свързва развитието на теорията за дейксиса в новия период на лингвистиката, е наречена система за ориентацията на субекта, като нейни съставки са езиковите показатели за място, време и индивид (Бюлер 1993: 94-99).
Признакът „локализация" е сред главните характеристики на речевия акт, тъй като тя е дейктичният център, където се намира говорещият и заедно с втория компонент на комуникативната структура - слушашщият (ти), формират двойката на локуторите (Плунгян 2011). Понятието аз е семантична основа на дейктичната лексика. Фигурата на говорещия организира и семантичното пространство на изказването, и системата на дейктичните думи в езика (Апресян 1997).
Систематизацията на Е. В. Падучева (1991: 164) изтъква ролята на говорещия, като при изпълняваните от него функции той най-напред е субект на референцията - начало на системата от пространствено-времеви координати, а на тази система се опира значението на местоименните наречия с показателна семантика.
В теорията на Каплан, който разграничава чисти индексалии и демонстративи, аз, сега са наречени чисти индексалии. „Чистите индексални изрази и демонстративите се различават помежду си преди всичко по това, че референцията на определен индексален израз варира с оглед на контекста на изказването като следва определено правило. „Аз" например се отнася винаги към този, когото Каплан нарича „агент" на контекста, „сега" се отнася към времето на изказването, „тук" - към мястото, където се намира агентът на контекста, а „днес" по същия начин като „сега" към деня, в който се прави изказването" (Стойчева 2002: 173).
Дейктичният център е подчертано егоцентричен тип, а личното местоимение аз означава реално говорещия в даден момент. Местоименията традиционно се разглеждат като заместители на имена, но те притежават и съвършено друга функция, която може да се приеме за базова, отколкото функцията да заместват име или именна група. Това е индексалната, или дейктическата им функция. Индексалността представлява особен вид дейксис - релевантен за определяне на пропозиционалното съдържание на изказването. Лайънз (2003: 316 - 329) акцентира върху термините първичен и вторичен дейксис. Според него първичният може да бъде характеризиран в аспекта на жестовата референция и на дейктичния контекст, докато вторичният - със замяна или преинтерпретация на пространствено-времевите параметри на първичния дейктичен контекст, като преинтерпертацията е различни видове и често се оказва метафорична.
Жестовата референция отпраща към първообраза на ситуационния дейксис. Появата му може да се търси още в генеалогията на езика: „Демонстративните кинетики на ръката, от една стрна, а от друга, емоционалните спазми на говорния апарат (като рудимент на вокалността те съществуват още у приматите) - ето ги двата противоположни полюса, от които е възникнал човешкият език" Добрев (2007:18).
Към сферата на дейксиса се отнасят и т. нар. усилващи частици - в нашата концепция
това са езикови елементи, интегрирани в морфемната структура на модифицираната дума и с дейктичен статут. Говорейки за усилващите частици, авторът изтъква и ролята на една от най-разпространените сред тях, ако не и най-разпространената - ка, която освен при местоимения и местоименни наречия функционира в някои от славянските езици, напр. в руски, в конструкции с императивна семантика.
За традиционно назовавания като усилваща частица дейктичен компонент - ка в друго наше изследване използваме термина модефикационна морфема. В същия текст са представени и типовете модификация при местоименните наречия, посочени са случаите на амплификативни редакции, както Ив. Добрев определя разширените чрез модификационни морфеми местоимения и местоименни наречия (Дерекювлиев 2013). Обърнато е внимание на факта, че модификацията се осъществява не само при местоименните наречия, но и върху личните местоимения, главно при формите в първо и второ лице единствено число. Честотата на това явление при личните местоимения е забелязано още от В. И. Григорович (1884: 33), който е констатирал модифициращите елементи и е подчертал, че към сингуларните варианти на личните местоимения особено в първо лице „българите прибавят и, зи, ка, икана: ази, азка, азикана", и то с висока честота на употреба.
И трите дейктични компонента, изграждащи оста на локацията, са част от сферата на функционално-семантичната граматика. Личните местоимения принадлежат към периферията на функционално-семантичната категория персоналност, а местоименните наречия тук и сега съответно към периферията в категорията локативност и темпоралност. Във функционалната граматиката, която се характеризира с комплексно-интегративен подход, езиковият анализ е съсредоточен в изучаване на взаимодействието между елементи от различни равнища, на функционална основа. Налице е също сложно съотношение между семантичните, прагматичните и стилистичните функции (Бондарко 1987: 7-9)2. Споделяме тезата, според която изказването се приема за основна единица на прагматиката (Ницолова 1994).
Принципно семантичната структура на изказването е многоаспектна. Тя съдържа пресупозиции, експлицитен и имплицитен семантичен компонент. Тази структура има йерархичен характер и включва на върха пресупозициите, под тях експлицитнто съдържание и след него имплицитното. Пресупозициите са базисни за семантичния експлицитен компонент, а заедно с него и за имплицитния. Съдържащата имплицитния компонент семантика на изказването винаги е конкретна и индивидуална (Фе 1985: 401- 403).
Антропоцентричната лингвистика също отроява ролята на говорещия. В Българска лексикология, т. 1 от тритомната поредица на БАН (2013), дейктичните класове думи са определени като лексикални единици с релативна семантика (т. нар. топоси ) и локативна (т. нар. локуси).
„Антропологичното разкрояване на езиковата действителност поставя в центъра езиковата личност, човек, който говори, който наблюдава, който слуша и чува". Авторът на частта за лексикалната прагматика М. Божилова (2013: 618) отбелязва, че „дейктичните класове думи са описани лексикографски в големите езици много преди да намерят своите интерпретации в съвременните прагматични и когнитивни теории. Става въпрос за лексикални масиви, в семантиката на които концептите време и пространство са представени релативно, т.е. от позициите на говорителя, слушателя, наблюдателя в пространството и времето".
Приведената постановка представя говорещия в статута му на антропологичен център на изказването, а според нас идеята за антропоцентризма проличава ярко в диалектната реч. Неслучайно местоименните наречия в българските диалеки се срещат с голямо разнообразие от форми, където сериозно се отразил и диахронният фактор, запазени са старинни корени, показатели на континуитет в системата, особено при демонстративните системи
2 По-подробно върху местоименните наречия като компоненти в периферията на съответните
функционално-семантични полета обръщаме внимание в дисертационно изследване на тема „Местоименните наречия в българските диалекти". 210
От друга страна, нормите на диалектната реч не са кодифицирани, проекциите на говорещия са отворени в сравнение с речта на книжовноезиковите носители, неговото ментално пространство може да се определи като по-автономно. Говорещият наслагва по собсвените си световъзприятийни модели езиковите средства, откъдето често се получават и различните логически акценти във структурата на думата, фразата, изречението - в изказването като цяло.
Класификацията на Ст. Димитрова (2009) предлага седем групи дейктори - личните местоимения за първо и второ лице ед. и мн. число, презентни глаголни форми за първо и второ лице ед. ч., показателните местоимения, наречията с дейктична семантика, членните морфеми, както и някои глаголи. Тези групи се редуцират до персонални, темпорални и локални дейктори.
Тук може да се добавят и глаголите с волитивна семантика. По-горе отбелязахме подчертаното от Ив. Добрев за употребата на усилващи частици (според изпозваната от автора терминология) сред руските императиви. Проявата на модифициращ елемент при този тип глаголи според нас има антропоцентрична мотивираност. Разглеждайки семантиката на императива, Р. О. Якобсон диференцира няколко морфологични корелации. Тези корелации в неговото изследване са структурно отражение на фонологичните, съдържат два члена, единият от които е признаков (маркиран), а другият безпризнаков (немаркиран). Императивите с елемент - ка са признаковият член в едната от корелациите на имепратива, а - ка е маркер на антропоцентрична волитивна изява в нейния експресивен модус (вж. Якобсон 1985: 218).
Модифициращия елемент - ка при руски глаголни форми в широкопопулярната си статия „Шифтеры, глагольные категории и русския глагол" Р. О. Якобсон назовава с термина на Б. Уорф анекс. Връзката на глаголите, които притежават такъв елемент, и местоименните наречия е именно на ниво езиков антропоцентризъм. В семантично отношение тези глаголи изразяват волеизява (руският термин е побудительное наклонение), а модифициращият елемент - ка е наречен специална частица за формите от това наклоненге, които я съдържат. Характерна структурна черта на този анекс е външното сандхи (Якобсон 1972), докато при местоименинте наречия в български дейктичният елемент е типичен суфикс.
В доклада си пред Международния конгрес на славистите Кр. Чакърова (2013: 90) акцентира, че „значенията императивност и оптативност не са контрадикторни и могат да бъдат обедиденин в рамките на едно от функционано-семантичните полета в сферата на модалността - микрополето на волитивната модалност (с ядро - грамемата повелително наклонение)".
Върху дистрибуцията на императивите с елемент - ка тълкуване откриваме и у А. А. Шахматов (2001: 506). Той привежда като илюстрация за постпозитивна частица именно - ка, която под влияние на повелителното наклонение се прехвърля и при местоименията.
Антропоцентризмът на говорещия е в съотношение с глаголните форми, изразяващи волитивна семантика, където ясно проличава и субективната модалност. Може да се направи извод, че между дейкторните групи съществува взаимовръзка, независимо че дейктичното съдържание се дистрибутира в различни класове думи. Идеята на А. А. Шахматов за влияние между повелителното наклонение и местоименията по отношение на дистрибуцията на модифициращия елемент - ка стои в кореспонденция с тезата за човека като антропологичен център, потвърждава ролята на говорещия в комуникативния акт, за която отбелязахме и по-горе. Дейктичните думи, в това число местоименните наречия, приемаме за антропоцентрични. Според нас местоименните наречия може да се класифицират по признака „вид думи", който е базиран на функционална основа. Известно е, че такъв модел на класификационен подход се забелязва като тенденция в езикознанието. Без да абсолютизираме лингвокултурологичния и когнитивния аспект, тяхното прилагане в описанието на езиковите класове, също допринася за по-голяма пълнота и разгърнатост на тълкувателското решение. Това важи и за дескрипцията на местоименните наречия. При тях основен класификационен показател несъмнено е дейктичността. По наше мнение
за местоименните наречия може да се използа обобщаващото название интерклас, то е в пряка кореспонденция и със словосъчетателния харакер на термина местоименни наречия. Чрез интерклас ще се постигне обединяване на различните признаци - генеалогичен, структурен, функционално-семантичен. Отбелязахме позицията на Т. Бояджиев, според когото местоименията и местоименните наречия се обособяват в сравнение с останалите класове думи. Това обаче не означава, че тези два класа са изолирани от структурата на езиковата система и осъществяваните класификации на нейните градивни елементи. Местоименните наречия заемат собствена позиция, присъстват устойчиво в системата чрез дейктичната си функция, а като интерклас съчетават различни признаци. Спецификата на индивидуалните функции на тези признаци и преминаването им във комбинирано взаимодействие, което вече е действие на второ ниво, потвърждават композиционния характер на термина интерклас. Неговите единици имат подчертан валентен потенциал.
Значително е участието им в сферата на дейксиса в общоезиков план, те са елементи на референцията. В изреченската структура са сред главните средства за изразяване на обстоятелствена характеристика, в плана на функционално-семантичната граматика -конституенти в периферията на някои от функционално-семантични полета, като особено изпъква участието им в периферията на темпоралността и локативността. Към това добавяме антропоцентричните и лингвокултурологичните измерения на този вид думи, където когнитивният план също разширява семантичните параметри при анализа на местоименните наречия.
Литература:
Апресян 1997: Апресян, Ю. Д. Дейксис в лексике и грамматике и наивная модель мира. - Семиотика и информатика. Opera selecta. Сборник научных статей. Выпуск 35. Москва: Русские словари, 1997.
Бенвенист 1974: Бенвенист, Э. Природа местоимений. // Общая лингвистика. Москва: Прогресс, 1974.
Божилова 2013: Божилова, М. Дейктични класове думи. // Българска лексикология. София: АИ „Марин Дринов", 2013.
Бондарко 1987: Бондарко, А. В. Введение. Основания функциональной грамматики. // Теория функциональной грамматики: Введение. Аспектуальность. Временная локализованность. Таксис. Ленинград: Наука, 1987.
Бояджиев 2011: Бояджиев, Т. Българска лексикология. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2011.
Бюлер 1993: Бюлер, К. Теория языка. Москва: Прогресс, 1993.
Гак 1992: Гак, В. Г. Сопоставительная прагматика. // Филологические науки, кн. 3, 1992.
Григорович 1884: Григорович, В. И. Славянския наречия. В типографии Михаила Земкевича, 1884.
Дерекювлиев 2013: Дерекювлиев, Т. Модификационни adverbia demonstrativa в българските диалекти. // Научни трудове на Пловдивския университет. Паисиеви четения. Езикознание. Т. 51, Кн. 1, Сб. - Б, Филология.
Добрев 2007: Добрев, Ив. Българският език. София: Славия, 2007.
Йесперсен 1922: Jespersen, O. Language: Its Nature, Development, and Origin. New York: Henry Halt and Company, 1922.
Йесперсен 1958: Йесперсен, О. Философия грамматики. Москва: Инностранная литература, 1958.
Касабова 2011: Касабова, А. Модусите на дейксиса. // Психология и лингвистика. Сборник статии в чест на проф. Енчо Герганов. София: Просвета, 2011.
Кацнелсон 2004: Кацнельсон, С. Д. Содержание слова, значение и обозначение. Издание третье. Москва: Едиториал УРСС, 2004. 212
Кибрик 1992: Кибрик, А. А. Местоимения как дейктическое средство языка. -Человеческий фактор в языке. Коммуникация. Модальность. Дейксис. Москва: Наука, 1992.
Куцаров 2007: Куцаров, Ив. Теоретична грамматика на българския език. Морфология. Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски", 2007.
Лайънз 2003: Лайонз, Дж. Лингвистическая семантика. Введение. Москва: Языки славянской культуры, 2003.
Ницолова 1994: Ницолова, Р. За отношението между граматика и прагматика. -Граматика и семантика на славянските езици в комуникативен аспект. Състав. Д. Станишева и Р. Ницолова. София: УИ „Св. Климент Охридски", 1994.
Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2008.
Падучева 1991: Падучева, Е. В. Говорящий: субъет речи и субъет сознания. // Логический анализ языка. Културные концепты. Москва: Наука, 1991.
Плунгян 2011: Плунгян, Вл. А. Введение в грамматическую семантику. Грамматические значения и грамматические системы языков мира. — Москва: РГГУ, 2011.
Стойчева 2002: Стойчева, М. Език и свят & проблемът за референцията. София: УИ „Св. Климент Охридски", 2002.
Успенски 2011: Успенский, Б. А. Ego Loquens. Язык и коммуникационное пространство. Москва: Российский государственный хуманитарный университет, 2011.
Фе 1985: Фэ, Х. Семантика высказывания. // Новое в зарубежной лингвистике. Лингвистическая прагматика. Выпуск XVI. Москва: Прогресс, 1985.
Чакърова 2013: Чакърова, Кр. Типология на оптативните конструкции в българския, руския и полския език. // Славянска филология. Том 25. София: АИ „Проф. Марин Дринов", 2013.
Шахматов 2001: Шахматов, А. А. Синтаксис русского языка. Издание третье. Москва: Эдиториал УРСС, 2001.
Якобсон 1972: Якобсон, Р. О. Шифтеры, глагольные категории и русский глагол. // Принципы типологического анализа языков различного строя. Москва: Наука, 1972.
Якобсон 1985: Якобсон, Р. О. О структуре русского глагола. // Избранные работы. Перевод с английского, немецкого, французского языков. Москва: Прогресс, 1985.
