CC BY
24
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, Серия A. Обществени науки, изкуство и култура том III, ISSN 1311-9400 (Print) ; ISSN 2534-9368 (On-line), 2017, Scientific works of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, seriesA. Public sciences, art and culture, Vol. III, ISSN 1311-9400 (Print); ISSN 2534-9368 (On-line), 2017.
ВЪЗРОЖДЕНСКИЯТ АКТ НА ЗАПИСВАНЕ НА НАРОДНОТО УСТНО СЛОВО - ИНТУИЦИЯ И / ИЛИ ПРАГМАТИКА*
Здравко Дечев ПУ „Паисий Хилендарски"
THE RENAISSANCE ACT OF RECORDING ORAL FOLK LITERATURE - INTUITION AND / OR PRAGMATICS Zdravko Dechev Plovdiv University "Paisii Hilendarski"
The article offers a different approach to the Bulgarian literary and cultural history in the 19th century. The relation orality-writing is examined in the light of communicative acts and receptions as well as Bulgarian abilities in the cultural and historical conditions of the century.During the Bulgarian national revival, the writing has not always been in the position of a visual system, and the orality also aquire its own writing, not with the idea of being too fixed, but rather be postponed to a certain time; so the writing is not just another possible communicative act, but a level of orality; the revival literature is not only mediator/ carrier of orality, but an environment for its translation. The ambitions, which are interpetively accomplished by rendering the functions of the recorded folklore materials. The act of recording oral folk literature is also considered as connected to the manifestation of intuition.
Българската възрожденска книжнина включва различни по своята прагматика1 текстове. Всеизвестно е, че значителна част от тях са подчинени на подчертано силната тенденция онова, което тогава остава върху белия лист, да е непременно потребно и полезно. Всъщност с полезност и потребност е белязан самият стремеж да се възроди писмената книжовна култура, посредством която българското става по-обозримо, по-повтаряемо, а така и по-изучаемо. Във връзка с това графоцентричното овладяване на тогавашния български свят преминава през акта на записването, при това не само защото то създава наличности и компенсаторно запълва духовните пространства, лишени от memories2. Първоначалната презумпция, че възрожденското записване е преди всичко състояние на паметта при обгрижване на патриотичното чувство, е само неизбежна първа стъпка, ала преди нея нека припомним, че (за)писаното слово може да е и сакрализиран обект. Например в спомените си Илия Блъсков отграничава съсловно неграмотните, за които книгата (написаността) е „като предмет свещен", от грамотните, за които тя е само „предмет, който иде да им открие нова светлина." (Blaskov, 1976: 125). Последвалата травматична осененост, че свободата иска не само Караджата, но и просветеност, постепенно, но настойчиво ще гради култ към
* Разработката е част от изследване по проект „Лингвистична интуиция и лингвистична компетентност в съвре-менния мултикултурен свят - езикови, литературни и образователни аспекти" (НИ-15-ФЛФ-015), финансиран от Поделение научна и приложна дейност при Пловдивския университет „Паисий Хилендарски" по фонд за научни изследвания.
писаното слово и с празник за буквите3. В този окрупнен аспект, дори с риска да бъдем спекулативни в наблюденията си, можем да заявим, че актът на записване е специфичният проект на Българското възраждане, без който няма как да се постигне по-късното рационализиране на устната ни култура. Актът на записване не само архивира, но и постига ефекти, повечето от които вероятно остават неподозирана за самите възрожденци. Записването предполага автентичност, поради която записаното често се възприема като изворов материал. От друга страна, заради подбора на фактите, можем да говорим за частно отношение към света, защото „воденето на записки има отношение не само към паметта/ събитието, а и към извеждане на собственото Аз" (Rakyovski, 2004: 245). Субективизиран, този книжовен акт се натоварва с по-голямо комуникативно обращение, защото предполага конфронтации и форматиране на нови комуникативни условия. Най-явната конфронтация, свързана с книжовните проявления на Българското възраждане, откриваме в процеса на съвместяване между записите на народното умотворенеи написаната нова книжнина. Изследователският взор в тази посока е познат посредством нагласата, че възрожденският ни 19. век „създава и българския фолклор" (Hranova, 1995: 123), като го записва. Процес, който утвърждава устната народна словесност като каталожна единица сред оформящата се по това време национална Библиотека5. Системното й попълване със записи на/от словесен фолклор и бъдещото очертаване на стратегии при ползването им се наблюдават от 40-те години на упоменатия вече век насетне6. Според така щрихираната картина обичайната представа за запис през Възраждането твърде самодостатъчно може да се сведе до архив на народната старина, чиято цел е да се осмисли етничното ни (себе)разпознаване, открояване и консолидиране. В тази следвана посока на възприятие се появява и някак изкушаващата аналогия с Европейския романтизъм и неговото вглеждане във фолклора. Накрая най-значимото филологическо следствие от извървения изследователски път ще е постъпателното и сигурно оформяне на разноречиви прочити. И днес можем да дискутираме, при това безуспешно за постигането на подобаващо единомислието, дали доминира идеята за генетична поредност на устно - писмените прояви (устното (пре)поражда писменото), или пък надделява онази паралелност между тях, поради която имаме два субстанциално уеднаквени чрез словото, ала комуникативно автономни обекта, а може би най-адекватно е да се съсредоточим отново по-скоро около това как се „абсорбира... народният творчески опит в индивидуалното творчество" (Elevterov, 1993: 80). Прочити, без които и настоящото изложение не би било пълноценно, но и спрямо които следващите редове няма да прояват особена научна ревност. Намерението ни е да изместим изследователския фокус и да наблюдаваме записа като средство, което не просто съхранява, но и рационализира устната култура, при това по начин, който прави приложими понятията „интуиция" и „прагматика" в изведения вече контекст. Именно във възрожденското време ще се сблъскаме с простотата на конкретната интуиция спрямо (у)потребите на устното слово и сложността на абстракциите, които я изразяват. Оказва се обаче, че е привидно впечатлението за един изплъзващ се и все недооформен прочит на това що е възрожденска интуиция спрямо (у) потребите на словото. Оправдателно можем да тръгнем от позицията, че Възраждането е време, което именно чрез динамиката на своите търсения, прозрения и компенсаторни прояви, се стреми и да абсолютизира. Точно тук проработва Анри - Бергсоновата постановка, че „един абсолют би могъл да бъде даден само в интуиция, докато всичко останало се разкрива чрез анализ" (Bergson, 1997: 8). Безспорно записът подменя комуникативната същност на устността и я свежда интуитивно до генерализираната версия, че литература може да е всичко написано/писмено. Представа, която е изведена и в речника на Найден Геров с обяснението, че „запис с. м. 1) всяко писмо, всяка книга..."* (Gerov, 1976: 103). Така и днес всичко (за)писано, издавано и публикуваное възможно да се етикира като литература (правна литература, медицинска литература, кулинарна литература и прочие). Какви обаче са възрожденските измерения на тази езикова субституция? Освен писмо, текст, книга... - в
103
допълнение на графичната си валидност - уловената устност става и неоспорим кодификатор, по-общо казано - добива безспорния статут на образец. Достатъчно е да се обърнем към колосалното по своите мащаби лексикографско дело на Найден Геров - „Ръчникъ на блъгарскыйязыкъсътлъкуваниер°чи-ты на блъгарскы и на русскы". Няма да преповтаряме подробно, че създаването му се свързва с националния престиж на българите, че трябва да познаваме живата народна реч, за да обозрем и духа народен. Убедени сме, че още в пределите на 19. век, Найден - Геровата хвалба, „че работи нещо, каквото никой българин до сега не е строил... " (Sagaev, 1936: 22) получава признание не само защото е необходимата ни дълготрайна лингвистична памет, но и защото става територия на сигурността в народопсихологически аспект. Колкото и тенденциозно да прозвучи, Геровият речник е онази глобална мрежа на/за българското, която интуитивно вплита в себе си не само лингвистични компетентности, но и култура. Сведен до широтата на антропологическите разбирания, този лексикографски труд обглежда и премисля разбирането за българското през стратегията на речниковото писане и с това изданието е среда, която транслира и реферира не само езикови потребности. Но най-важното - допуска рационализираната устна народна реч да стане класификатор на значения. Тя не е просто подбор от думи, справяне със забравата, но и цивилизационен маркер, означение на манталитет, утвърждаване на нравственост и прочие ресурси, за да се самоопредели нашата общност като култивирана. Именно с тези свои отвъдлингвистични намерения речниковото писане на Геров се оказва не по-малко продуктивно и поради това, че предполага записването и написването като специфични прояви, и поради интуицията на речникаря, че „... простий народ на всичко гони простота" 1852: 18). А простотата в случая се синонимизира с нагласата за
неподправеност и естественост. „Ако нямаме писания - подчертава Найден Геров, - то имаме народни творения, които могат да ни послужат за ръководство в изучениеязика много по-добре от най-хубаво написано нечто отедин писател. Народните творения са естествени, та в язика им не може да бъде ничтопогрешено или несвойствено. Напротив съчиненията на писателите са „искуствено подражяние на естеството, а подражяние рядко да бъде като естествено нечто " 1852: 38). Подобно мислене добива научна валидност в
програмната по своите оценки студия на проф. Иван Шишманов „Значението и задача на нашата етнография" (1889). В нея Шишманов убедено заявява, че „...който иска да чуе истинска поезия, тряба да накара народът да му пее" (Shishmanov, 1889: 23). И още по -ясно, и още по - категорично ще допълни, че „за нас народните умотворения освен като езикови материали имат значение и като литературни паметници" (Shishmanov, 1889: 16). В прагматичното мислене за литература през разглежданото столетие, записанатаустност е не само компенсаторен фактор, който изпълва и актуализира представата ни за национална словесна култура. Нагласите, че „народът пее своите народни песни, които са много по поетични, много по - естествени от измайсторените оди..., а и че ... народът никога не е обичал подправените неща" (Karavelov, 1966: 44) добиват статута на естетическа нормозададеност.Симптом за това откриваме и в първото от издадените ръководства по словесност през 70-те години на 19. век - „Наука за песнотворство и стихотворство" (Одеса, 1871) от Петър Оджаков. Съчинителната връзка в надслова на Оджаковия труд обаче измамно поставя „песен" и „стих" на равностойни позиции. Внушението за своеобразен синтез между устно възприеманото и писмения му вариант е заличено след това от разграничението между пропитото от естествеността на народната мисловност песно -творчество и „по занаятчийски" проправящото си път стихо - творене. Няма как да се приложи един аршин и към неподправената спонтанност, и към изработеното слово. Така в оформената дихотомия „изящна" (или още естествена) - „изкуствена" (изработена) словесност, първата е налична, позната, достъпна, поради което е допустима за образец. Изтеглят се предполагаемите и неизбежни нишки на различието. Поради това представата за интуиция спрямо записаното слово сякаш се изчерпва, защото „интуицията, ако е 104
възможна, е прост акт" (Bergson, 1997: 8), след който се постигаабсолют. Според Бергсон започне ли анализът си склонен да „изразяваш нещо като функция на това, което самото то не е" (Bergson, 1997: 8). И не на последно място: „анализът работи върху неподвижното, докато интуицията полага себе си в подвижността или, което е все същото, в траенето". (Bergson, 1997: 27) Записаното устно слово попада в комуникативна ситуация, която го експлоатира с различни цели и тази нова комуникативна ситуация е всъщност процес на естетизация, при който „преносът на опит се извършва чрез превода на моделно и езиково
- изразно равнище" (Mihaylov, 1994: 94). Достигаме до познатата постановка, че именно през Възраждането се осъществява освобождаването на фолклора от „естетическия му неутралитет" (Elevterov, 1993: 77) и „прерастването му в литература" (Elevterov, 1993: 77). Така записът на народни умотворения постига и своето разчитане като естетически фактор в протичащото книжовно развитие, или казано направо „произвежда" критерии в/за писането. Динамиката на съотнасянето между устно - писменото/записано - написано сякаш приключва с вместването на записаната словесност в първите истории на литературата7, а по този начин и в признаване на литературния й статут. Спрямо тези възрожденски прояви можем да приведем в действие и Бергсоновата представа, че „не съществуват готови неща, а само такива, които стават... " (Bergson, 1997: 35). Още повече, че „всяка действителност е тенденция, ако е подходящо да се нарече тенденция, едно току-що започнало изменение на посоката" (Bergson, 1997: 36). И за нас е любопитно какво става след записването на устното слово, след отслабената роля на интуицията, защото, пак според Бергсон, „възможно е да се премине от интуицията към анализа, но не и от анализа към интуицията" (Bergson, 1997: 27).
Записът някак прибързано добива ясен статут - той е фиксиран черно на бяло и както твърди Каравелов „ако някой чужденец би поискал да му покажем нашите литературни произведения, ние не бихме могли да му дадем в ръцете нищо друго освен народните песни на В. Караджич..." (Karavelov, 1985: 51). Същите тези песни ще са повод за последвалото попълване на възрожденската ни литературна беднота и съществена причина за Каравеловата мъка „Колко книги имаме, за които може да се каже, че са изработени от български ум и които могат да се нарекат българска книжевност? [...] мислим - продължава Каравелов, - че освен сборникът на братия Миладиновци ..., Сборникът на Верковича..., ние нямаме... повече нищо,..." (Karavelov, 1985:134). Тази ревност спрямо записаното слово откриваме и в твърде прагматичното Петко - Славейково разкритие какво носи в торбицата си: „освен малко селски хляб и сол, две глави червен лук, две гръцки книжки за прочитане и един тетрад със записки на избраните ми думи ..." (Slaveykov, 1979: 13). Няма надълго и нашироко да ви припомням историята около първите записани от Славейков избрани думи „Да би мирно седяло, не би чудо видяло" (Slaveykov, 1979: 8), които постигат съмнителен поучително - укорителен ефект върху него, но пък му повлияват в писателските занятия. Ако е писателство онова, както твърди Славейков, „дето... драще човек, каквото му скивне и ... записва каквото му се ревне.." (Slaveykov, 1979: 16). Неосъзната напълно тогава, но особено важна писателска интуиция, защото за да превърнеш словото в естетически продукт, първо трябва да го осъзнаеш като ценност, да искаш - подобно на Славейков - да го имаш („... записвам ... за да си ги имам ...") (Slaveykov, 1979: 11), за да го припомняш, за да го споделяш! Но по-любопитно е, че при възрожденската практика на записване с писането често не се приключва, сякаш словото тепърва ще се монументализира в написан, фиксиран, окончателен текст. Поредното поглеждане към Найден - Геровия речник подкрепя очертаната представа с обяснението„записвам 1) значи подкачам да пиша"... (Gerov, 1976: 103). Поради тази началност и заради усещането за процес, можем да приложим спрямо статута на записа понятието на Пол Зюмтор „медитиазиране на устното" (Zyumtor, 1992: 25
- 29). Чрез него Зюмтор подразбира записването единствено като преносимост, която акцентира върху зрителната сетивност на графемата, за да осигури безконечно
105
възпроизвеждане на гласа и освобождаване на устното от пространствените му ограничения, от невъзможността да достигне сигурно, цитатно коректно до всички. Медитиазираните/ преносими гласове се характеризират с точност и постоянство, тоест записът е припознат като средата, в която ще се осигури стратегическия за Възраждането комуникативен обмен. От друга страна обаче замлъкването на гласа не бележи края му, защото записът му постига само онова съкровено акустично битие, чрез което пространствено - времевата му подвижност не е ограничена. В този смисъл записът лишава гласа от волност, но не и от същността му. Така записаните словесни материали са среда с широко комуникативно обращение и стават повод за усъмняване спрямо възрожденската прагматика в мисленето за литературата като непоколебимо графично текстуализиране на словото. В подкрепа на тези наблюдения към края на 19. век, през 1896 година, в своята история на българската литература Александър Теодоров - Балан обособява част назована „традиционална литература". Едновременно с това обаче литературната й автономност е разколебана, с уточнението от страна на автора, че „нейните произведения могат по-късно и да се записват, но с това те не стават и произведения от писмена словесност, защото и след записването все продължават да съществуват в народните устни предания" (Teodorov, 1896: 7). Как тогава обаче да разбираме терминологичния ттгте „традиционална литература", с който авторът титулува този словесен пласт? Несъменено за изданието на Балан „записът" не е краен акт, а по-скоро начин временно да се „отложи" изпълнението. В същото време рецептивната нагласа към него е друга, подчинена е на интимизираното четене, при което текстът, в сравнение с устното си реализиране, е самодостатъчен. Странно съ-съществуване, което наподобява комуникативно мултиплициране. Устното хем е най-вече част от живото изпълнение, хем влиза в единния сбор от „душевни произведения, що е създал и притежава един народ било в жива, или в писана реч" (Teodorov - Balan, 1896: 5) и неизменно се оказва в полезрението на едно историографско съчинение за българската литература. Считам, че можем да говорим и за проява на интуиция спрямо употребите на устността, защото е полезна и приложима в различни ситуации, съобразени не само с процеса на общуване. Така в края на нашия 19. век устната култура вече не се проявява при същите условия. Народната устна културапостига своето съкровено акустично битие чрез/в записа. Онова, което остава неразчетено в стратегията на изданието от Балан, е двойното пространствено - времево измерение на устната култура. Всъщност това е проблем на последвалото анализиране на наблюдаваната ситуация. Записаното преодолява пространствените ограничения и активира зрителната сетивност. Точно тя обаче извежда словото от обичайната му езикова функция, посредством която се извършва само контакт, обикновено общуване, без да се търси задължително постигане на някакво продуциране. Възрожденската интуиция и прагматика полагат устното до писаното слово, защото самото то е също записано, а поради това „произвежда" търсеното от възрожденското съзнание значение: да проправя пътя към онова последвало противопоставяне, без което новата ни литература не би открила своята самоличност, не би провъзгласила съществуването на „литературен абсолют" и в крайна сметка не би се утвърдила като институция. В случая „анализът - както би казал Бергсон - е операция, която свежда предмета към вече познати елементи..." (Bergson, 1997: 8). Така и Балан поставя в особено отношение историята на устната и писмената словесност, като възможност да се постигне двусмислие в термина „писмено", а устното - в белязано от наличието на „пред-писмо". Записаното е принудено перманентно да се обновяване да намира своята осъществимост в наличието на реална среда и реална човешка общност чрез устната проява, а графичната си наличност да не приема за завършеност. Това уподобява писането с модела на устния тип вариативност и допринася за интерпретаторската нагласа, че записът и изобщо писменото е не просто другият възможен комуникативен модел, а степен на устността по време на Българското възраждане. В този ред на мисли следва обобщението, че възрожденската книжнина не е просто медиатор (преносител) на устността, 106
а среда (място за преводимост). Интуитивно верни на това, възрожденците ще вместят записа в прагматиката на протолитературните прояви. Така, макар да нямаме литература, имаме народен епос. По този начин актът на записа задоволява и по-общи народопсихологически нужди - да се търси упование и опора в устната традиция, за да се притъпи травматичното напомняне за изгорените/изгубени или ненаписани книги. Интуитивното аксеологизиране на записаното и вмъкването му в книжовната прагматика на времето са се утаили в следното Петко - Славейково откровение, поместено в „Български книжици" от 1859: „Бог да го прости" на мъртвите мъст са не гони, защото синца ще умрем, ама кога как са усетя за записките си го кълна. Той - Врачанския епископ Агапий, когото убиха - ма запира и в Плевен и в Враца... от туй запиране нямам нищо да ми куца, ама дето стана причина да ми са изгубят толкози записки, не го прощавам не на този свят, ни на онзи ..."(Slaveykov, 1859: 203). Думи - утаили грижа и пристрастност, умисъл за непростима загуба и неудовлетворена потребност, ала най-вече безсилие и упорство пред позабравената графоцентричност, към която от Възраждането насетне сякаш все се стремим! Привидно незначително Славейково терзание, но с немалка следа в (не)улавянето на интуицията и прагматиката спрямо словото на едно неотминаващо време.
БЕЛЕЖКИ
Понятието „прагматика" в случая предполага по-конвертируемата си обща употреба, която е съобразена с гръцкия произход от pragma, pragmatos- дело, действие. Като по презумпция възможни не се забравят различни научни полета (философия, семиотика, езикознание), в които се функционализира понятието, но с оглед ограничения формат на настоящото изложение, прилагането им не е непременно.
2 Приемаме многозначността на думата, както като израз на лична история (спомен), така и като означение на общосподелимо(памет).
3За статута на празника на славянската писменост виж по-подробно: Лилова, Десислава. Възрожденските значения на националното име. София: Просвета, 2003, с. 45 - 47.
4 По-подробно виж: Хранова, Албена. Литературният човек и неговите български езици. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски", 1995, с. 123 - 155.
5 Записването на устната народна словесност става приоритет на възрожденското време след подтика от страна на Юрий Венелин от края на 20-те и началото на 30-те години на XIX век и участието в тази инициатива на Васил Априлов. Сред последователите им задължително трябва да споменем: Иван Богоров с „Български народни п°сни и пословици. Сдбра Иванъ И. Богоева. Книжка пдрва" (1842), Петър Безсонов с „Болгарская п°сни изъ сборниковъ Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и другихъ Болгаръ" (1855), Г. С. Раковски със своя „Показалецъ или Руководство, какъ да се изискв^ть и издирвдть най-стари чьрти нашего бытия, языка, народопокол°ния, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и проч. Чястьпьрва..." (1859), сборникът на Димитър и Константин Миладинови от 1861 година („Болгарски народни п°сни собрани одъ братья Миладиновци Димитр1я и Константина"), както и Любен-Каравеловото издание „Памятники народного быта Болгар" (1861) и последвалата приемственост от Васил Чолаков („Български народенъ сборникъ" от 1872), Кузман Шапкарев („Сборникъотъ народни старини. Кн. III. Български народни прикаски и верования", 1885), както и единствената по обем през Възраждането сбирка на П. Р. Славейков от „Български притчи или пословици и характерни думи събрани от П. Р. Славейкова", отпечатана едва 1889 година. Именно през същата 1889 година се поставя началото и на „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина", чрез който словесната ни народна култура става обект на сериозни научни наблюдения. А от 1895 до 1904 се осъществява и най-значимото езиково градиво на Възраждането ни чрез издаването на „Ръчникъ на блъгарскый языкъ съ тлъкувание р°чи-ты на блъгарскы и на русскы" от
107
Найден Геров. Посочените заглавия няма как да изчерпат списъка от издания, а преди всичко очертават прогресиращата активност в тази област през коментирания период.
6Георги Д. Поповъ - „Кратъкъ исторически пръгледь на българската литература отъ начелото на писменностьта до нашето вр°ме. Съставилъ по извъстното съчин. Отъ Пипина и Спасовича: „Истор1я Славянскихъ Литературъ" и по др. Пловдивъ: Печатница „Единство", 1886; Димитър Мариновъ - „История на българската литература отъ Д. Мариновъ. Преподаватель при Ломската реална гимназия. Пловдивъ", Издание и печать на Христо Г. Дановъ, 1887; Моско Московъ - „История на българската литература отъ Моско Московъ, учитель при Търновск. Държ. Мъжска Гимназия", Търново, Издава книжарницата на Т. Джамджиевъ, 1895; Александър Теодоровъ - Баланъ - „Българска литература. Кратко руководство за ср°дни и специялни училища. Написано отъ А. Теодоровъ, Пловдивъ", Издание и печать на Хр. Г. Дановъ, 1896.
LITERATURE
Bergson, Апп, 1997. Intuition and Intellect. Sofia: Izdatelstvo „LIK", (Bg).
Blaskov, Ilia, 1976. Recollections. Sofia: Otechestven front, (Bg).
Gerov, Nayden, 1852. A few thoughts on Bulgarian language and the education of Bulgarians, (Bg).
Gerov, Nayden, 1976. Dictionary of Bulgarian language with interpretation of words and Russian. Part Two.Sofia: Balgarski pisatel, (Bg).
Elevterov, Stefan, 1993. Studies at historical poetics. Sofia: Izdatelstvo „Anubis", (Bg).
Zyumtor, Pol, 1992. Introduction to oral poetic creativity. Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sveti Kliment Ohridski", (Bg).
Karavelov, Lyuben, 1966. Serbian literature. - In: Collected works in nine volumes. T. 6. Sofia: Balgarski pisatel, (Bg).
Karavelov, Lyuben, 1985. Collected works in twelve volumes. T. 6. Sofia: Balgarski pisatel, (Bg).
Mihaylov, Kamen, 1994. Genre semantics and pragmatics genre. (Experience modeling genre processes in the Bulgarian National Revival). - In: Coll. Literature and Renaissance, Plovdiv: Universitetsko izdatelstvo „Paisiy Hilendarski", (Bg).
Rakyovski, Tsvetan, 2004. Images of Bulgarian memory. History. Fighters. Notes. Veliko Tarnovo: Faber, (Bg).
Sagaev, Konstantin, 1936. Nayden Gerov. Sofia: Izdatelstvo „Novo uchilishte", (Bg).
Slaveykov, Petko. R., 1859. Bulgarian folk proverbs - In:. Bulgarian booklets, March, Vol. II., (Bg).
Slaveykov, Petko. R., 1979. Bulgarian proverbs (The story of their collection). - In: Collected works in eight volumes. T. 3. Sofia: Balgarski pisatel, (Bg).
Teodorov - Balan, А., 1896. Bulgarian literature. Quick guide for secondary and special schools. Plovdiv: Hristo. G. Danov, (Bg).
Hranova, Albena, 1995. Literary man and his Bulgarian languages. Plovdiv: Universitetsko izdatelstvo „Paisiy Hilendarski", (Bg).
Shishmanov, Ivan, 1889. The meaning and purpose of our ethnography. - In: Sbornik za narodni umotvorenia, nauka i knizhnina. 1. (Bg).
