CC BY
17
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, Серия A. Обществени науки, изкуство и култура, том П, Съюз на учените сесия 5 - 6 ноември 2015. Scientific works of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series А. Public sciences, art and culture, Vol. П., Union of Scientists, ISSN 1311-9400, Session 5 - 6 November 2015.
ЕВХАРИСТИЯТА В ДРЕВНОХРИСТИЯНСКИЯ ЛИТУРГИЧЕН ПАМЕТНИК „ЗАВЕТ НА НАШИЯ ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС"
Любка Бурмова Софийски университет, Богословски факултет
THE EUCHARIST IN THE CONTEXT OF THE ANCIENT LITURGICAL MANUSCRIPT "TESTAMENTUM DOMINI NOSTRI JESU CHRISTI"
Lyubka Burmova Sofia University, Faculty of Theology
Abstract
The institution of the Eucharist stresses the sacrificial character of the Passion and the Death of Jesus Christ. The Eucharist is regarded as the Sacrament of Sacraments, as the beginning of the entire liturgical life of the Church and as its purpose. This understanding is manifested to the extreme in the remote sources of our liturgy. In the context of "Testament of Our Lord Jesus Christ" are recognizable some typical features about the early Christian worship: the lack of sermon; the Eucharist is done over several loaves of bread; the Communion is given separately; special form of Epiclesis ( progressive form) which concerns the doctrine of bloodless Sacrifice. The Eucharistic prayer begins with an address to God the Father, the next part is addressed to God the Son, and in the final part - to the Holy Spirit. This survey aims at presenting the early Christian liturgical practice.
Keywords: Eucharist, early Christian liturgical practice, Epiclesis.
Евхаристията е не само най-важната от всички служби, но едновременно и извор на целия литургически живот на Църквата и нейна цел [1, с. 33].
Евхаристията не е „едно от Tайнствата", едно от богослуженията, а явяване и изпълнение на Църквата в сила, святост и пълнота. Събранието в Евхаристията на Църквата, дори ако то е ограничено до „двама или трима", е образ и осъществяване на Тялото Христово и само, заради това, събралите се ще могат да се причестят, то ест, да се приобщят с Тялото и Кръвта на Иисуса Христа, защото те Го изявяват чрез своето събрание [2, с. 284].
Това разбиране за Евхаристията като Тайнство на Тайнствата, като център на целия духовен живот в Църквата, което е особено изявено в древната Църква, се проследява и в древнохристиянския литургичен паметник „Завет на нашия Господ Иисус Христос".
Текстът на древния писмен паметник „Завет на нашия Господ Иисус Христос" („Завета") е открит през 1854 г. от Пол дьо Лагард. Фрагменти от него той публикува през 1856 г. [3, с. 80-89]. През 1899 година сиро-яковитският патриарх Игнатий Ефрем II Рахмани изследва сирийски ръкописи, с този текст и го публикува в превод на латински език, под името „Testamentum Domini nostri Jesu Christi" [4]. Наименованието на паметника е въведено в научно обръщение от Рахмани, който е първия издател на пълния му текст. Според написаното в „Завета", той съдържа наставления, дадени на светите апостоли от Господ Иисус Христос, преди Възнесението. Днес, се счита, че авторът му е неизвестен, но вероятно е принадлежал към монофизитството [5, с. 469].
Това съчинение представлява значително преработен текст на по-древния
литургичен паметник „Апостолско предание" [6, с. 243-260]. "Апостолско предание" е предполагаемо ядро на цяла редица литургико-канонични паметници, които описват подробно църковните практики в първите векове на Църквата и са важен източник по история на древнохристиянското богослужение. То съдържа, както се е предполагало, наставления, дадени от св. апостоли, но, днес ,се счита, че тези наставления не произхождат от самите св. апостоли, а са преразказ, на основата на Св. Предание, от неизвестен автор (възможно от св. Иполит Римски). В края на XIX и началото на XX век, с откриването и публикуването на голям брой литургико-канонични паметници, от изследователите било забелязано значително сходство между отделните части на пет сборника: „Синодас" (други названия: „Египетски църковни постановления", „Египетски канони"; гръцкият оригинал е загубен, известни са: саидическа версия - най-стара, около 500 г., бохайрска, арабска и етиопска версии, отличаващи се една от друга); „Веронски палимпсест" (сборник от латински преводи на няколко литургико-канонични паметници - около 494 г.); Епитома (V век, съдържа преработка на VIII книга на „Апостолски постановления"); „Завет на нашия Господ Иисус Христос" (IV - V век; най-добре се е запазил сирийският превод на оригиналния гръцки текст, известни са, също така, арабска и етиопска версии) и „Църковни определения на Иполит" (IV век; запазил се е само арабски превод на оригиналния гръцки текст). Анализът на тези извори, извършен от Е. Шварц [7] и Р. Коноли [8], позволил да бъде отделен самостоятелен текст, наречен „Апостолско предание", във връзка с откриването (през 1551 г., в Рим) на статуята на епископ, за която се е сметнало, че е на св. Иполит Римски, защото в основата й били изсечени названията на негови съчинения. Сред надписите фигурирали и думите „ПерП xapio^Dxrav DnocioXiKD napDSoci^" (За харизмите апостолско предание). Независимо от това, че този надпис може да бъде тълкуван, както като едно, така и като две различни заглавия, оттук възникнало предположението, че може да има загубено съчинение на св. Иполит Римски, с название „DnocToXiKD napDSoot^" (апостолско предание). До 70-те години на XX век такава била общоприетата гледна точка за авторството на паметника, но, след това, тя била разколебана. Установено било безспорно, че "Апостолско предание" има александрийски (египетски) произход и отразява преимуществено александрийската, а не римската литургична практика. Освен това, редица изследователи [9] изказват предположението, че надписът „ПерП xapio^ÜTrav DnocToXiKÜ napDSoot^" се превежда като „Апостолско предание за харизмите", с което могат да бъдат отъждествени първите две глави от VIII книга на „Апостолски постановления" („трактат за харизмите"), а не някакво друго, самостоятелно съчинение.
Повечето изследователи споделят мнението, че оригиналният език на „Завета" е гръцки [10, с. 101]. Днес се смята, че оригиналът е загубен. Паметникът е запазен в превод на сирийски, арабски и етиопски езици, а, вероятно, е съществувала и версия на коптски език. Разликите между тях са значителни.
Рахмани датира паметника към края на II век и счита, че той е най-древния от всички известни до тогава неканонични литургични текстове. Тази теория на Рахмани е оспорена от Ф. К. Функ [11], който датира паметника към първата половина на V век. Болшинството западни учени са приели гледната точка на Функ, в резултат на което, „Заветът" започва да се приема не като най-древния, а като един от най-късно появилите се литургични паметници. Руският учен М.Н. Скабаланович го отнася към края на III век [12, с. 73-75]. По мнението на Илия Цоневски „Заветът" е създаден не по- рано от втората половина на V век [10, с. 101]. Архимандрит Авксентий посочва, че е създаден около IV век, но част от съдържанието му е много по-старо [5, с. 469].
Повечето учени са убедени, че паметникът е от гръкоезичния регион на Сирия (за което, освен редица вътрешни особености, свидетелстват и популярността му в монофизитските среди и съставът на духовенството). По мнението на Илия Цоневски „Заветът" е създаден в монофизитските кръгове в Сирия [10, с. 101]. Според архимандрит Авксентий, Паметникът е от Сирия или Мала Азия, но наличието на ред общи елементи между него и александрийската богослужебна традиция служи за повод на някои
изследователи да свързват произхода му с Египет [5, с. 469].
В много ръкописи Паметникът е разделен на 2 книги, което, вероятно, е вторично и е свързано с включването му в редица канонични сборници. Анализът на съдържанието на паметника позволява да се обособят апокалиптичен раздел, който обхваща първите 18 глави от изданието на Рахмани (обсъждат се основно есхатологични теми: признаци за края на света и признаци за идването на Антихриста - Testamentum Domini. 1. 2-14) и следващи глави за: структура на храма; подробно описание на духовенството; агапа; Евхаристия; Утреня; Кръщение; Миропомазване; годишни празници. Особеност на Паметника е, че апокалипсисът е в началото му, докато, в други известни литургични паметници, аналогичните раздели винаги са поставени в края на текста (срв., например: Дидахи. 16; Апостолска дидаскалия. 23-25). В общи черти, се повтаря структурата на „Апостолско предание", като, обаче, текстът му е допълнен и редактиран значително. Повече внимание е обърнато на Агапата, Евхаристията и Утренята, които имат специфични за литургичните практики особености в този Паметник.
В древността, е била широко разпространена агапата („Обща вечеря", „Вечеря на любовта"), която има връзка с Евхаристията, предвид на това, че на нея се е извършвало т.н. „преломяване на хляба" и Чашата с вино е обикаляла присъстващите. Този празник, в началото на III век, продължава да бъде на първо място сред църковните служби, след Евхаристията, въпреки че започва да губи значението си, в полза на Утренята и в края на III век става второстепенна и рядка служба [12, с. 76]. Празнува се след Великденската служба, въпреки че се допуска възможността за такава трапеза по всяко време [12, с. 81]. Тя се прави в „къщата на верен" и на нея не се допускат оглашени (Testamentum Domini. II. 13). Общата трапеза се прави с продукта, които вярващите донасят на духовниците от своите плодове и доходи. Във втора глава на „Завета" се уточнява, че носенето на дарове (начатки) за общи трапези, от християните, е доброволно: „Който желае да донесе плодове или продукта от жътвата, нека ги донесе на епископа" (Testamentum Domini. II. 14, 16). От текста на паметника не става ясна взаимната връзка между Евхаристията и Общата трапеза. Но, ако се съди по това, че в „Завета" има отделен литургичен чин, с отделна част за оглашените и той се състои след Утренята, отделно от Общата трапеза, явно се предполага, че Евхаристията се извършва съвсем отделно от Общата трапеза [12, с. 81].
Сред факторите, довели до постепенното изчезване на вечерните събрания и прехвърлянето на литургичната служба на сутринта, допринесли някои разпоредби на римската власт, с които били забранени тайните събрания на християните. Към края на III век, Евхаристията окончателно била пренесена на сутринта, непосредствено след утринното богослужение, което започвало на зазоряване.
Устройването на агапи за голямо множество християни ставало все по-трудно и в края на краищата отпаднало като практика. Отпадането на агапите ускорило оформянето на Утренята и Вечернята [5, с. 406]. Лаодикийският събор (363 г.), с 51-то си правило, забранил извършването на агапи в храма и с това окончателно ги лишил от църковно-религиозния им характер. Отпадането на агапата окончателно утвърдило практиката за извършването на Евхаристията, преди приемането на каквато и да е храна. Причината е в това, че агапата е вечерна служба и съединяването и с Евхаристията не позволявало последната да се разграничи отчетливо от храната. Във връзка с това, III-ят Картагенски църковен събор (419 г.) постановява: „Светите тайни на жертвоприношението трябва да се извършват от хората само при условие, че те не са яли, с изключение на един единствен ден през годината, в който се извършва Господнята вечеря" (Има се предвид Велики четвъртък, когато, на Тайната вечеря, Евхаристия извършват Иисус Христос и апостолите).
В своята апология, св. Юстин Мъченик (средата на II век) обяснява накратко светата Евнаристия, по следния начин: „Когато завършим молитвата, се донася хляб, вино и вода и предстоятелят възнася молитви и благодарения колкото може", то ест, той изговаря молитвите на Евхаристията, колкото има вдъхновение, тъй като не е имало предварително написани молитви. Отначало, те просто са импровизирани, тези молитви, но в съгласие с 30
приетото/наученото от устното Предание, с придържане към ключовите моменти, които, в хода на Литургията, трябва да се споменат, да се кажат в молитвата и да се извършат [13, с. 209-210].
Въпреки, че окончателната редакция на „Завета" е от началото на V век, подобно на други литургични паметници от първите векове на християнството (например, „Апостолски постановления") той е компилация от текстове от II, III и IV век. По тази причина, различните изследователи го датират различно, според особеностите на разглеждания от тях откъс. Протоиерей Ливерий Воронов, например, приема, че литургията в „Завета" е от II век (вероятно е от малко по-късно, защото текстовете на евхаристийните молитви, вече, са определени и структурирани) и се състои от следните части [14, с. 209-210]:
1) Подготвителна част (проскомидия). За нея, в гл. 23 на „Завета", е казано само, че епископът възлага ръце върху хлябовете, поставени върху жертвеника, но, сведенията от гл. 19 и от други литургични паметници, от приблизително същия период от време, позволяват да се допълни представата: дяконите приемат хляба и виното, донесени от християните и записват имената им, както и имената на тези, за които се извършва приношението. След приготвянето на необходимото за литургията (3 или 4 хляба; чаша вино, разредено с вода) и слагането му върху светата трапеза, протодяконът или четецът прочитат записаните имена, а епископът чете молитвата на предложението (с възлагане на ръце над даровете - заедно с презвитерите).
2) Целувка на мира, в знак на пълно помирение и (може би) изповядване на греховете.
3). Дяконски евхаристийни възгласи.
4) Евхаристиен канон, включващ: няколко славословия и благодарения (без ангелската песен); възпоминание за изкупителните страдания на Иисус Христос и спасителната им роля; възпоминание за Тайната Вечеря, завършващо с учредителните думи на Иисус Христос (Лука 22:19-20); епиклеза в особена форма (възходяща епиклеза); ходатайствени молитви; заключително славословие.
5) Причастие и благодарствени молитви.
Характерни особености на тази литургия са [14, с. 210]: липса на проповед; извършване на тайнството Евхаристия над няколко хляба; приобщаване на всички присъстващи (както духовниците, така и миряните), отделно, с даваното в ръцете им Свето Тяло, отделно, със Светата Кръв, давана от чаша; особена форма на епиклезата - „възходяща" епиклеза (отразяваща учението за безкръвната Жертва), за разлика от по-често срещаната на Изток форма на „низходяща" епиклеза, която е израз на учението за претворяването на даровете от Светия Дух.
Чинопоследованието на литургията в „Завета" запълва редица бели петна, съществуващи в науката по отношение на състава и характера на литургията през първите векове (за наличието или отсъствието на проповед, съвместяването на Евхаристията с агапата, събранията на разсъмване и Кръщението) [14, с. 214]. Това чинопоследование, съдържащо, както учредителните думи, така и епиклеза, потвърждава необходимостта и постоянното присъствие на тези два най-важни елементи в състава на всяка православна литургия.
Според „Завета", Евхаристията се извършва в съботни, неделни и празнични дни: Пасха, Петдесетница и Богоявление [12, с. 95]. Описанието на Евхаристията се дава във връзка с чиновете на ръкополагане, след указания за кръщението на Пасха. В събота Евхаристията се извършва с 3 просфори, като символ на Светата Троица, а в неделя, с 4 - като символ на Евангелието (Testamentum Domini. I. 23). Извършва се само литургия на верните, която започва с откриването на завесата на олтара. По-нататък, следват дяконска ектения, а след нея - анафора, то ест, молитва на епископа над даровете. Анафората е предшествана от диалог: "Нашият Господ е с вас"; „И с Духом твоим"; „Мъка в сърцата ваши"; „Имаме към Господа"; „Исповядваме Господа"; „Достойно и праведно"; „Свети [Дарове] чрез свети [или: от свети]"; „На небето и на земята непрестанно". Структурата на анафората повтаря евхаристийната молитва от „Апостолско предание", по-специално, в нея,
както и в последната, липсва „Sanctus" (песента" Свят, свят, свят... "), за разлика от повечето известни анафори. След анафората, епископът провъзгласява: "Благословен е Идващият...", а хората отговарят: "Да бъде, да бъде." След това, се извършва причестяването. Приемането на Тялото Христово е придружено от продължителна молитва, а причестяването от Чашата - с кратка формула. Причастието на миряните се дава от дяконите (Testamentum Domini. 2. 10). След това, се произнася благодарност и епископът чете заключителна молитва.
Евхаристийната молитва е близка с описанието на Евхаристията в Мат. 26 и Марк. 14. От текста на литургията се вижда, че Евхаристията не е свързана с агапата и е извършвана самостоятелно. Залазила е голям брой елементи, характерни за юдейските ритуални вечери [5, с. 469].
Възгласите на дяконите от литургичния чин на „Завета" не съответстват на възгласите на дяконите от нито една друга литургия. Чрез тях, на няколко пъти се напомня, че недостойните не трябва да вземат участие в общата молитва. В по-късни сирийски литургични чинове дяконските възгласи са заменени с ектении [5, с. 470].
Евхаристийната молитва започва с обръщение към Бог Отец, в следващата си част е отправена към Божия Син, а в заключителната си част - към Св. Дух. Подобен "преход" се среща сравнително рядко, единствено при сирийските литургични чинове [5, с. 470].
Особен интерес предизвиква епиклезата от литургичния чин на „Завета". В нея липсва ясно изразена молба към Св. Дух, да слезе и освети предложените дарове. Вместо нея, към Св.Троица, а не към Бог Отец, както е в почти всички останали източни литургични чинове, е отправена молба, да приеме като жертва предложените хляб и вино. Обръщението към Св. Троица е свързано с древно сирийско предание за срещата между патриарх Авраам и тримата ангели. Редът на споменаване на Божиите Лица е необичаен. Първо е споменат Господ Иисус Христос, като Изкупител, след това Бог Отец и накрая Св. Дух. Молитвата, предложените дарове да бъдат приети от Триединия Бог, подчертава жертвения характер на литургията [5, с. 470].
Евхаристията се споменава в „Завета" и по повод на големите годишни празници. В паметника са описани ограничен брой празници, характерни за болшинството литургични традиции от първата половина на IV век: Пасха, Петдесетница и Богоявление (Testamentum Domini. I. 28, 42). Освен това, се споменава и за Четиридесетница на Пасха (Testamentum Domini. II. 8).
Велики четвъртък, Велики петък и Велика събота са специални дни. Във Велики четвъртък се извършва ритуалът на запалване на светилника, с пеене на "Алилуя" и Евхаристия (но от текста на паметника не става ясно, дали в този ден се причестяват всички верни). На Велики петък и Велика Събота се спазва строг пост и църковната служба се извършва от духовниците практически денонощно. В Събота, след тържествено отричане от сатаната и съчетаване с Иисус Христос, се кръщават оглашените. С особена продължителност се отличава бдението през нощта след Събота. На това бдение или след него, се извършва пасхалната Евхаристия. Към нея се подготвят с двудневен пост и предвид на това, че към нея се приобщават за пръв път новопокръстените, тя придобива изключително значение. Задължително се приема преди всяка друга храна и се дава на всички - за отсъстващите и болните се запазва специално и им се дава по-късно (Testamentum Domini. II. 18-21). Петдесетницата се споменава в „Завета" и като период, и като еднодневен празник, отбелязван с тържествена литургия [12, с. 138-139].
В съвременното църковно съзнание почти напълно е изчезнала идеята за съотношението между мястото и функцията на всеки член на Църквата в Евхаристийното свещенодействие, от една страна, и от друга - неговото служение и призвание в Църквата. За ранното християнство, обаче, тази съотносимост е била очевидна. В литургията намират своя завършек всички служения, целият живот, на църковната община. Оттук - не само символичната, но и реалната взаимовръзка между дейността на члена на Църквата в живота на общността и в евхаристийната литургия [2, с. 394-395].
По думите на протоиерей Александър Шмеман, по Божията милост, Православието е
съхранило и пренесло през вековете познанието и разбирането, че „където е Църквата, там е и Светият Дух и пълнотата на благодатта" (Ириней Лионски. Adversus haereses.... III, 24, 1 // PG7, 433-1225). И именно, защото е така, православните трябва да намерят в себе си сили да се потопят в това евхаристийно възраждане на Църквата, в смисъл на възвръщане към онова познание, към онзи опит, с който изначално е живяла Църквата [2, с. 268-269].
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА.
[1] Шмеман, протоиерей Александър. ЛИТУРГИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ. Въведение в Литургическото Богословие. Фондация „Покров Богородичен". София. 2013.
[2] Шмеман, протоиерей Александър. ЛИТУРГИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ. Евхаристията-тайнство на Царството . Фондация „Покров Богородичен". София. 2013.
[3] Lagarde, Paul de. Reliquiae iuris ecclesiastici antiquissimae. Leipzig. 1856.
[4] Rahmani, Ignatius. Testamentum Domini nostri Iesu Christi. Moguntiae. 1899.
[5] Авксентий, архимандрит. Литургика. „ПРАКСИС". Пловдив. 2005 г.
[6] Отцы и учителя Церкви III века. Антология. Т. II. Москва. 1996.
[7] Schwartz, Eduard. Uber die pseudoapostolischen Kirchenordnungen. Strasbourg, 1910.
[8] Connolly, Richard. The So-Called Egyptian Church Order. Cambridge 1916. Texts and Studies, VIII, 4.
[9] Magne, Jean. Tradition apostolique sur les charismes et Diataxeis des saints Apôtres. Paris. 1975.
[10] Цоневски, Илия. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. Т. I. Артграф, София, 2008.
[11] Funk'a, Franz. Das Testament unseres Herrn und die verwandten Schriftenm. Mainz. 1901.
[12] Скабалланович, Михаил. Толковый ТИПИКОН. Выпуски 1,2,3. „Паломник". М. 2003.
[13] Атанасий (Йевтич), Йеромонах. Беседи за литургията. „Синтагма". В. Търново. 2015.
[14] Воронов, протоиерей Ливерий. Литургия по „Testamentum Domini nostri Jesu Christi" (1, 23). Богословские труды, Сб. 6. Московская патриархия. Москва. 1971.
