CC BY
14
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, Серия A. Обществени науки, изкуство и култура том III, ISSN 1311-9400 (Print) ; ISSN 2534-9368 (On-line), 2017, Scientific works of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, seriesA. Public sciences, art and culture, Vol. III, ISSN 1311-9400 (Print); ISSN 2534-9368 (On-line), 2017.
НОВОЗАВЕТЕН КАНОН И АПОКРИФИ Любка Бурмова Софийски университет, Богословски факултет
NEW TESTAMENT CANON AND APOCRYPHA Lyubka Burmova Sofia University, Faculty of Theology
Abstract
This article is only an attempt to be presented the dynamics of the formation of the New Testament canon and the parallel process of emergence of the New Testament Apocrypha. Local Churches gradually agreed and approved the total New Testament books and also rejected numerous books, which are claimed to be inspired apostolic works. All these books are known as New Testament Apocrypha. Some are decisively rejected by the Church as heretical and harmful; others are permitted to be read, because they have not harmful content; others are included in the collections of statutory readings. These contain valuable information about the liturgical practice, church hierarchy and history of the ancient Church and are also used in the present day worship. Keywords: New Testament canon, New Testament Apocrypha, ancient Church.
Канонът на Новия Завет в древнохристиянските общини.
Формирането на новозаветния канон първоначално има характера на процес на приемане на събранието с канонични книги в раннохристиянските общини в пространството на огромната Римска империя (Pax Romana).
Представа за канона, използван в Римската църква през II век дава т. н. „Мураториев канон" (Gyaurov, 1932, s. 1-79), датиран около 200 г. сл. Хр. Книгите, включени в Мураториевия канон, са разделени на четири категории (Metzger, 1987, p. 199): книги, получили всеобщо признание: спорната книга Откровение на Петър (днес тя се смята за апокриф); книга „Пастир" на Ерм, която макар и да не се приема за канонична, може да се чете индивидуално; на четвърто място са споменати някои еретични книги. Смята се, че дадена книга е получила всеобщо признание, ако: а) се чете по време на богослужение и б) авторът й да е очевидец, тоест апостол. Изброените в този списък канонични книги, през II век почти единодушно са признати за канонични и във всички останали поместни църкви.
През II век известният гностик Маркион предизвиква голямо сътресение в Римската църква, като съставя (в съчинението си „Антитези") свой канон на свещените новозаветни книги (Metzger, 1987, pp. 90-99), в основата на който е противопоставянето на Стария и Новия Завет. Доведени до крайност, идеите на Маркион водят до пълно отхвърляне на Стария Завет, като по думите на Тертулиан (Против Маркион, 4), той предлага „ново" Свещено Писание, включващо Евангелието според Лука и 10 Послания на св. ап. Павел, и редактира всички тези текстове, привеждайки ги в съответствие със своите разбирания. Маркион е отлъчен от Римската църква, но сътресението, предизвикано от него, изиграва
и положителна роля - става ясно колко е наложително Вселенската Църква да побърза със съставянето на свой собствен, завършен, общопризнат списък на новозаветните книги. Чест за Христовата Църква е, че тя, през II век, е обявила за равностойни не само Писанията на всички апостоли, но и Старият Завет - за равен по боговдъхновеност на Новия (Skaballanovich, 2003, p. 59-60). Уместно е да се твърди, че „...Маркионовият канон се разглежда като ускорител на процеса на определяне на Църковния канон - процес, който вече бил започнал в първата половина на II век. В противовес на Маркионовата критика, Църквата за пръв път окончателно осъзнала своето наследство на апостолските писания" (Traychev, 1998, p. 26).
На Изток (Византия) списък на книгите на Новия Завет е съставен от Евсевий Кесарийски (260-340). Отначало той класифицира книгите според тяхната каноничност/ неканоничност; след това, в зависимост от съдържанието им, ги дели на църковни и нецърковни (Църковна история, III 25, 1-7). За църковни Евсевий смята не само каноничните книги, но и част от неканоничните „подправени" (по неговата терминология) книги, като по-такъв начин признава тези „подправени" книги за полезни, за разлика от нецърковните книги - измислиците на еретиците. През 331 г., по поръчение на император Константин Велики, той изготвя 50 пергаментни кодекса с текста на Свещеното Писание, в което включва всички новозаветни книги, без Откровението на св. ап. Йоан. Около 350 г. св. Кирил Йерусалимски (f ок. 386) свидетелства за 26 книги на Новия Завет (без Откровението). Този списък използва и св. Григорий Богослов (f ок. 389/390).
До IV век в Сирийската църква е широко разпространен Диатесаронът на Тациан. Сирийският превод на Свещеното Писание от началото на V век, известен като „Пешито" (= разпространен, общ), включва 22 новозаветни книги (Metzger, 1987, pp. 218-223).
За канона на Новия Завет в Картагенската църква свидетелстват съчиненията на Тертулиан (155-220). Приносът му се изразява не само с работата му върху книгите на Новия Завет, но и с ролята му в борбата срещу учението на еретика Маркион.
В Галската църква най-големи заслуги за установяването на канона има св. Ириней Лионски (f ок. 202). Неговият критерий за каноничност се основава на два принципа: апостолския произход на писанията и съответствието им със Свещеното Предание.
В пределите на Александрийската църква, Климент Александрийски (f ок. 215) (по косвеното свидетелство на Евсевий Кесарийски), в съчинението си „Хипотипози", представляващо „кратко тълкуване на цялото Свещено Писание" (Wikenhauser, 1964, s. 32), изяснява всички съборни послания. Един от най-известните негови последователи, Ориген (f ок. 254), използва израза „Нов Завет" (получил вече широко разпространение), и разделя новозаветните книги на две части: 1) единствено безспорни за цялата Божия църква под небето и 2) съмнителни, доколкото не всички църкви са съгласни с каноничността им, и нарича „лъжливи книги" съчиненията на еретиците.
В 39-то Празнично (Пасхално) послание на изключителния църковен учител и борец срещу арианството, александрийският епископ св. Атанасий Велики (f 373), са изброени всички 27 книги на Новия Завет. В добавка към книгите, които са включени в канона и тези, отхвърлени от Църквата, той споменава и трeта група книги, които могат да се четат в църква, например - „Пастир" на Ерм и „Послание на Варнава" (Wikenhauser, 1964, s. 36).
Решения на църковни събори относно канона на Новия Завет.
Разгледани са накратко само някои църковни събори, които имат най-голямо значение за формирането на новозаветния канон.
На Лаодикийския поместен събор (ок. 363 г.), в последното 60 правило (Pravilata... T. II, 1913, s. 866-868), е приет съвременният списък на новозаветните книги (без Откровението на св. ев. Йоан).
Трите поместни събора в Северна Африка, Ипон (393) и Картаген (397 и 419), приемат канона на новозаветните книги в днешния му вид. Следва да се отбележи, че това са първите в историята събори, макар и поместни, а не вселенски, на които са признати всичките 27 книги на Новия Завет.
На Пето-Шестия Трулски Събор, който се състои 10 години след Шестия Вселенски Събор (Константинополски, Трулски) и се разглежда по-скоро като негово продължение, в края на VII век (691), са потвърдени постановленията на Лаодикийския събор, като Трулският събор утвърждава два списъка на канонични книги: единият с Откровението, другият без него. Трулският събор признава също така списъка с книги на св. Атанасий Велики, но едва от Х век постепенно изчезват съмненията относно каноничността на Откровението на св. ев. Йоан. В съчинението „Апостолски постановления" (около 380 г.), в последната (47) глава, са приведени 85 правила, приписвани на апостолите, на които Трулският събор присвоява апостолски авторитет и ги включва в канона, въпреки че не ги смята за постановени непосредствено от св. апостоли. В 85 правило (Pravilata... T. I, 1912, s. 237-242) се съдържа списък на каноничните книги, в който отсъства книга Откровение, но е включено посоченото съчинение „Апостолски постановления". Последното твърдение обаче е отхвърлено от Трулския Събор - второ правило (Pravilata. T. II, 1913, s. 37).
Динамика на формирането на новозаветния канон и новозаветните апокрифи.
Тази динамика включва два паралелни процеса. От една страна, поместните църкви постепенно съгласуват и утвърждават общия сбор новозаветни книги, някои от които дълго време са предмет на разисквания (2-то послание на св. ап. Петър, 2-то и 3-то послания на св. ап. Йоан, посланието на св. ап. Яков, посланието на св. ап. Юда, Посланието към евреите, Откровението на св. ап. Йоан). Църквата е трябвало да извърши обстойна творческа работа, критично, но много внимателно и предпазливо да провери и препотвърди писменото фиксиране на това, което тя е владеела безусловно и съхранявала с най-голяма грижа още от самото начало - живото Свещено Предание. Църквата е имала сигурен критерий за подбора на книгите в новозаветния канон. Това е произходът на писанията - от св. апостоли или непосредствено от техни ученици. Апостолският произход на писанието изисква съгласието на всички църкви и е в съответствие с чистотата на учението, съхранявано в Църквата от Светия Дух.
От друга страна, Църквата отхвърля и не попадат в Новия Завет множество книги, които възниквали паралелно в процеса на формиране на новозаветния канон и също претендирали, че са боговдъхновени апостолски творения - това всъщност са новозаветните апокрифи. В доктринално отношение те са толкова нееднородни и многообразни, колкото и в жанрово, и отразяват, от една страна, нееднородните представи на различните християнски общности за Иисус Христос, Бога и света, а от друга - различните възгледи и пристрастия на едни или други социални и национални групи християни, от които и за които са създадени. Според болшинството съвременни църковни изследователи, тези книги имат следните основни характеристики: посветени са на религиозни теми, съдържащи се в Свещеното Писание на Новия Завет; със самото си наименование или със съдържанието си предявяват претенции да са свещени и боговдъхновени съчинения от същия ранг, като каноничните книги - да имат апостолски авторитет; Църквата не ги е включила в канона. Или накратко: Новозаветните апокрифи са съчинения, посветени на теми, съдържащи се в Свещеното Писание на Новия Завет, които претендират да са свещени, но Църквата не ги е включила в канона.
Класификацията на новозаветните апокрифи, предлагана в енциклопедиите и приета в антологиите, обикновено съответства на делението на книгите в новозаветния канон: а) апокрифни евангелия; б) апокрифни деяния; в) апокрифни апостолски послания и г)
162
апокрифни откровения (апокалипсиси) (Lopuhin, 1900, s. 928).
Днес са известни много подобни съчинения от първите векове сл. Христа. Отношението на Църквата към тези писания е много различно: някои от тях се отхвърлят решително, като еретични и вредни (антиканонични); други могат да бъдат четени, въпреки че са „неканонични", но нямат подчертано вредно съдържание; трети (псевдоканонични или квазиканонични) са включени в сборниците за уставни четения, защото нямат изразено еретично съдържание и са оказали съществено влияние на догматиката и обредите на Църквата. Последните съдържат ценна информация за литургичната практика, църковната йерархия и историята на древната Църква, а някои от тях и до днес се използват в богослужението. Църквата ги приема като „полезни", защото се основават на Свещеното Предание, но не ги приравнява с каноничните книги, по следните причини.
Болшинството от тези съчинения се появяват поне четвърт век, след най-късно съставените новозаветни текстове - Евангелието според Йоан и книга Откровение. Те се представят от името на св. апостоли Христови, без да имат нещо общо с тях, и въпреки че формално отразяват традициите от апостолските времена, почти всички такива съчинения са псевдоепиграфи. Съществува и друга, още по-съществена причина. Има принципна разлика между образа на Иисус Христос в тези съчинения и образа на Спасителя в новозаветните книги. Християнинът е призван да вярва в Иисус Христос, защото тази вяра го води към живот - това е една от най-важните истини, които ни дават каноничните евангелия. „Това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име" (Йоан 20:31). Тази вяра или по-точно „живот в Неговото име" ни дава великата възможност за сближаване на човека с Бога. „Аз съм пътят, и истината, и животът" (Йоан 14:6); „Всичко ми е предадено от Моя Отец" (Мат. 11:27); „Аз съм светлината на света" (Йоан 8:12), - така говори в Новия Завет Иисус Христос, дошъл в този свят да спаси падналото Божие творение - човекът. Без Христос няма спасение. Именно за това говори боговдъхновеното Свещено Писание, докато други (макар и „полезни") съчинения, които обаче не са включени сред каноничните книги, свидетелстват малко за Иисус Христос, не дават удивителното чувство за съединяване с Бога, пожертвал се за спасението на човека. С това може да се обясни, защо са отхвърлени те, защо например са отпаднали книгите „Учение на 12-те апостоли", „Пастир" на Ерм и т.н.
Независимо от това новозаветните апокрифи представляват значителен интерес за изучаването на историята на древнохристиянската Църква. Формираната в миналото ограничена гледна точка относно апокрифната литературна традиция била разпространена в резултат от специфичного тълкуване на християнската апокрифна литература като гностическа по произход в труда на Ричард Липсиус и Максимилиан Боне (Lipsius, 1903). Но задълбочените изследвания, извършени през последните десетилетия, на новозаветните апокрифи, изобщо не потвърждават тази гледна точка. Особено значение имат съчиненията, основаващи се на Свещеното Предание, „допълващи евангелската традиция" (Sventsitskaja, 2004, s. 16), които трябвало да бъдат запазени и използвани, защото „в тях могат да се намерят много исторически, догматични, канонични и от друг характер сведения, които са ценни за богословската наука" ^уаиш% 1930, s. 125). Църквата не ги е приела като боговдъхновено Свещено Писание и не ги е включила в канона, но ги смята за „положителни" (Moyseenkov, 2013), защото свидетелствата им не противоречат на „правилото на вярата, правилото на истината". Написаното в тях се приема и използва в богослужебната практика и християнското изкуство на Църквата.
ЛИТЕРАТУРА.
Gyaurov, Hr. Muratorieviyat kanon. GSU BF, Т. 9. S., 1931-1932. Gyaurov, Hr. Protoevangelie na Iakova. GSU BF, 1929-1930, T. 7. S., 1930. Lipsius R., Bonnet M. Acta apostolorum apocrypha, 3 vols. 1891-1903; repr. Hildesheim, 1990.
Lopuhin, Al. Apocrifi. Pravoslavnaya bogoslovskaya entsiklopediya. T. 1. Petrograd. Prilozhenie k duhovnomu zhurnalu "Strannik", 1900.
Metzger, B. The Canon of the New Testament: Its Origin, Development, and Significance. Oxford, 1987.
Moyseenkov, Al. Apocrifi: chto skrivayut "zapretnie knigi"? - Zhurnal "Foma", № 12, 2013.
Pravilata na Sv. Pravoslavna Tsarkva s talkuvaniyata im. T. I. S., 1912.
Pravilata na Sv. Pravoslavna Tsarkva s talkuvaniyata im. T. II. S., 1913.
Skaballanovich, M. Tolkoviy TIPIKON. Vipuski 1, 2, 3. „Palomnik". M., 2003.
Sventsitskaya, I., Trofimova, M. Apocrifi drevnih hristiyan. M., 2004.
Traychev, E. Markion i kanonat na novozavetnite sveshteni knigi. - BM, 1998, № 4.
Wikenhauser, A. Einleitung in das Neue Testament. Leipzig, 1964.
