CC BY
23
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив. Серия В. Техника и технологии, естествен ии хуманитарни науки, том XVI., Съюз на учените сесия "Международна конференция на младите учени" 13-15 юни 2013. Scientific research of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series C. Natural Sciences and Humanities, Vol. XVI, ISSN 1311-9192, Union of Scientists, International Conference of Young Scientists, 13 - 15 June 2013, Plovdiv.
ПСИХОЛОГИЧНИ ФУНКЦИИ НА БЪЛГАРСКА ТРАУРНА РИТУАЛНОСТ В КОНТЕКСТА НА ТЕОРИЯТА ЗА СКРЪБТА НА
УИЛЯМ УОРДЪН
Дончо Донев - докторант ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий"
PSYCHOLOGICAL FUNCTIONS OF BULGARIAN MOURNING RITUALS IN THE CONTEXT OF THE THEORY OF GRIEF BY
WILLIAM WORDEN
Rituals have a very important function - to create security and normalized behavior in unusual or new for the individual situations that normally induce high nervous tension and stress. Bulgarian mourning and funeral rites are a system of behavioral prescriptions that serve these needs, namely the loss of a loved one.William Warden is the author of a theory of phases in dealing with grief, which enjoys a high reputation among applied psychologists. Basic postulates in it have their projection in Bulgarian mourning rituals as outlined psychological functions of each custom and passing the particular psychological and social significance.
За да бъде анализирано и доказано психологичного значение на траурните и погребални ритуали на българите е необходимо те да бъдат интерпретирани в контеста на една от най-популярните бихейвиористки концепции за задачите на скръбта. Неин автор е Уилям Уордън, според когото скръбта представлява своебразно предизвикателство, провокиращо конкретни психологични потребности, правилното удовлетворяване на които води до формирането на ново, адаптирано поведение.
Според автора, мъката не е нито разстройство, нито оздравителен процес. „Тя е знак за собственото здраве на индивида и естествен жест на любов. Също така трябва да разглеждаме мъката като стъпка към нещо по-добро. Без значение каква болка причинява - скръбта може да бъде самоцел, чист израз на любов. Ако липсва емоционална връзка, обусловена от любовта, не може да се очакваме скръб при загуба. В същото време, скръбта е необходима, за да може да се възстанови емоционалното равновесие и психичният баланс." (Worden, J. William, 1991, 37)
В концепцията на Уордън, мъката представлява многомерен образ на отговора при загуба на близък човек. Той намира израз в няколко основни аспекта: емоционален, физически, познавателен и поведенчески.
Емоционалните преживявания при загуба са особено интензивни и се характеризират със специфични реакции на различни етапи от преодоляването на скръбта. Гневът може да се обясни с безпомощността да се промени факта на смъртта. Той е толкова интензивен, че рядко може да бъде обектно обвързан. Наблюдава се интензивно безпокойство, индуцирано от значимата промяна на статуквото. В резултат от това безпокойство и усещането за самота се интензифицират, въпреки, че са на лице други социални връзки. Скърбящите не рядко
изпадат в емоционална скованост, която напомня загубата на екзистенциален смисъл.
Така описаното емоционално състояние при загуба на близък с лекота може да обясни някои факти, свързани с българските погребални ритуали. Обичаят предписва определени ритуали като продължителност и интензивност, съответстващи на родствената връзка с покойника - колкото по-близко е родството, толкова по многобройни и интензивни са ритуалите, които трябва да се изпълнят. Степента на родство може да се приеме като обективен хипотетичен измерител на емоционалната връзка с покойника.
Съществува обичай, при който в деня на смъртта, в дома на покойника отиват близки, роднини и приятели, за да изкажат съболезнования на семейството. Те носят дребни, но задължително сладки „подаръци" (бонбони, дребни сладки, конфитюр, локум и т.н.), предназначени за семейството на покойника. Повишаването на нивото на кръвната захар в човешкия организъм провокира секрецията на ендорфини и конкретно серотонин, познат още като „хормон на щастието". В този обичай може да се прозре пряк опит за модулиране на поведение, целящо възвръщане на обичайния емоционален баланс на близките.
Физическите измерения на скръбта най-често се описват като: празнота в стомаха; стягане на гърдите и гърлото; повишена чувствителност към шумове и светлинни дразнения; деперсонализация; задух; обща отпадналост; липса на енергия; сухота в устата.
Поверието твърди, че в стаята, в която е покойникът (а по презумпция и неговите близки в деня на смъртта, вечерта и следващия ден до погребението) не бива да се допуска прекалено силна пряка слъчева светлина, както и силни шумове. В някои краища на страната не бива да се затварят рязко врати и прозорци. В други, докато не мине погребението, домашните животни се държат затворени и не се извеждат, за да не вдигат шум. Повсеместно е недопустимо при покойника да се плаче на висок глас. Всички тези обичаи създават за близките условия на ниска звукова и светлинна дразнимост, в съответствие с физическата им реакция на загубата. Пониженият физически тонус и общата отпадналост на опечалените се елиминират с големия брой задачи, които те имат около приготвянето на покойника и организирането на погребението.
Познавателните процеси, според Уордън, също се повлияват по специфичен начин при скръб. Може да се забележи типична дезориентазия. Тя се изразява в загуба на пред-ставата за време и хронологичност на събитията. Описват се състояния на déjà vu (вече видяно) или jamais vu (никога невиждано). Характерни са халюцинации (тактилни, аудио и визуални) с различен интензитет и продължителност. Усещането, че покойникът е все още около своите близки може да бъде описано както като аморфно възприятие, или да подкрепено от халюцинации. Подобни обърквания хората обикновено описват с израза: „Той (тя) не е на себе си от мъка."
С цел да бъде сведено до минимум провокирането на допълнителни тревожни преживявания у близките, българският народ има редица предписания насочени към контрол на дразнителите, които имат халюциногенен характер. В дома на покойника се покриват всички огледала, картини, излива се водата от съдовете и се обръщат лъскавите чинии. Това свежда до минимум възможността случайно отражение в тях да бъде възприето като халюцинация или да провокира същинска халюцинация. Народните обяснения за подобни действия варират от това да не се загуби или огледа душата до такива, свързани с измиване на меча на Архангел Михаил. Без значени какво тълкувание се дава, този ритуал се спазва стриктно, а престъпването му се възприема като прокоба за смърт или голяма опасност за душата на покойника.
В етнографските източници няма обосновка на други два ритуала, които се спазват със същата педантичност. Първия е свързан със спирането на часовниците. Това се отнася само за големите стенни часовници, които в недалченото минало бяха само механични и будилниците. С други думи, елиминират се източниците на внезапни или монотнни звуци, като така не им се позволява да „стреснат" опечалените или да ги въведат в следствие на еднотипния звук в алфасъстояние, при което предразположението към халюцинации
е значително по-високо. Етнографията, както и религията не дават обяснение и на друго поверие, свързано с нашето съвремие - близките на покойника, дори след погребението не бива да гледат телевизия. Бързосменящите се изображения на екрана и неконцентрираното внимание на опечалените могат също да предизвикат халюцинаторно преживяване
От описаните когнитивни, физически и емоционални преживявания на скръбта, могат да бъдат изведени и поведенческите реакции при загуба. Най-често срещаната е загубата на апетит. Не редки са и нарушенията на съня. Причина за това, според бихейвиориската концепция, често са съновидения, свързани със самия покойник. Скръбта провокира и социално оттегляне, което може да премине в явна социална изолация. Според индивидуалните личностни особености, могат да бъдат открити две антагонистични поведения. При първото, индивидът се стреми да отбягва всичко, което може да му напомни за покойника. Второто се характеризира със стремежа да се поддържа постояна връзка с обекти, принадлежали на покойника - запазване на предмети имащи голямо значение за умрелия; посещаване на любимите му места и т.н. Тези две амбивалентни поведения могат да се наблюдават както при различни хора, така и при един и същ човек, в различни времеви интервали, като не може да се открие зависимост, кое би се проявило първо и кое - второ.
За справяне с всяко от масовите, но нежелани поведения при скръб, българският народ е създал ситема от ритуали. В основата си те са окултни, но значението, което имат за скърбящите ги прави особено важни. Съществуват редица действия, които предпазват близките от съновидения, свързани с покойника. Те имат различен облик в различните краища на България. На места е достатъчно възглавницата, на която се спи да бъде прободена с трън. На други е необходимо след сън, свързан с покойник да се приготви любимото му ястие и да се раздаде за „Бог да прости". Без значение какви точно са действията, те имат конкретна цел - да прекратят съновиденията, а с това да възстановят нормалния ритъм за работа и почивка на скърбящите.
След настъпването на смъртта, традицията повелява да бъдат замесени и опечени две обредни питки. Първата е предназначена за семейството на покойника и трябва да бъде изядена до залез слънце. Тя е наречена за тяхно здраве. А втората е за „Бог да прости". По този начин българският народ реагира на характерната загуба на апетит при скръб. И двете питки се изяждат от близките. Ако те не спазят този ритуал, според народните вярвания, съществува вероятност да почине и друг член на домакинството или душата на покойника да тръгне гладна на четиридесетдневното си пътешествие по местата, където покойникът е ходил приживе.
Социалното оттегляне и последващата го изолация се контролират посредством ритуалите, свързани с т.нар. помени. Те се редуцират с отдалечаването от погребението, но са особено интензивни в първите няколко месеца. Помените на покойника са категорично задължителни и се организират от най-близките роднини, които са и най- застрашени от социално оттегляне. На помен не се ходи без покана, но не е прието да не се покани някой, който е изказал почитта си към покойника в деня на погребението.
И двата типа отношение на скърбящите към предметите на покойника, описани от Уордън също са контролирани посредством българските погребални ритуали. Без значение дали релацията към тези обекти са на привличане или отблъскване, от опечалените се изисква те да се разделят с тях. По този начин се елиминра възможността те да ги травмират допълнително, като и да се опитват да отричат факта на смъртта, проектирайки отношението си към покойника върху предмети, които са били значими за него. Още при погребението, в ковчега се поставят най-ценните за починалия предмети, както и лични вещи. При помена, четиридесет дена след смъртта, близките раздават всички значими предмети, ползвани от умрелия.
Уилям Уордън систематизира в своя труд „ Grief Counseling and Grief Therapy" (Кон-султиране при скръб и терапия на мъката) серия от четири задачи, които трябва да бъдат решени, преди да завърши траурът. Неговата рамка предлага относително структурирана
парадигма за значението на мъката и преодоляването и, които са свързани с изключително аморфен и нематериален опит.
Първата задача е да бъде приета реалността на загубата. Въпреки трудността и съпротивите спрямо приемането на смъртта, ние сме в състояние постепенно да се примирим, че починалият си е отишъл от живота ни завинаги. Когато има време да се предви-ди загубата (например, когато някой умира от хронично заболяване), съществува по-малка вероятност да останем в ситуация на отричане на реалността за смъртта. Някои форми на отказ са очевидни, като обсъждане на починалия в сегашно време или запазване на пред-мети, притежавани от починалия. Други форми могат да бъдат по-фини, като отричане на смъртта, под предлог, че нашите отношения с починалия са били особено значими.
Могат да се открият обичаи, които безспорно показват на живите, че смъртта е категорично и необратимо настъпила. Един от тях е нощното бдение. След като покойникът е приготвен и положен, най-близките членове на неговия род трябва да го пазят цяла вечер, като не бива да го оставят сам, за да не го прескочи котка или друго животно. Ако допуснат това да се случи, според народното поверие, покойникът ще се въплати и ще вампиряса. Обичаят изправя живите стрещу реалността на тяхната загуба и изисква от тях да я наблюдават достатъчно дълго време, за да осмислят и възприемат случилото се напълно.
Популярен обичай, които помага на жвите да приемат смъртта в нейната необратимост е изпращането по покойника на поздрави или дарове до други скоро починали. При неговото изпълнение близките или други хора, дошли на поклонение поставят в ковчега пари, цветя или други предмети и молят покойника да поздрави някой друг умрял. Приемането на факта, че покойникът може да извърши тази заръка е отражение на разбирането, че той вече не принадлежи към живите. За да се изпълни този ритуал е необходимо близките по категоричин начин да приемат факта на настъпилата смърт, като по този начин решат първата задача на скръбта, дефинирана от Уордън.
Втора задача - живот с болката, причинена от скръб. За повечето хора, нормалните чувства на скръб са свързани с тъга, от която изпитват известно неудобство. Внезапната и неочаквана смърт може да носи болка, съжаление и недовършени дела, както и вината, че бличките са могли да направят нещо, за да се предотврати смъртта. Пренебрегването на тези чувства, не ги кара да изчезнат, те се акумулират и се проявяват по-късно. Тази задача е свързана с отработването на силните емоции, породени от загубата, която може да бъде постигната посредством тяхното вербализиране. То намира своето отражение в редица бъл-гарски траурни и погребални ритуали. На първо място е оплакването. В България се счита за грях да се плаща на оплаквачки. Тази функция се изпълнява от най-близките жени на по-чиналия. Те трябва гласно да изразяват своите емоции и чувства посредством оплаквателни песни, изпълнявани със силен глас през цялото време на процесията от дома на покойника до гробищата. Традиционно тези песни съдържат гняв, тъга, разочарование, съжаление, че не са могли да предотвратят смъртта и т.н. Носенето на траур (черно облекло), жалейки (черни шалчета за жените и черни лентички за мъжете), поставянето на некролози и черен стегнат през средата плат на входната врата на дома са категоричен знак за всички, че чо-векът или домът са претърпели загуба. Това провокира повечето хора да започнат разховор за покойника или да изкажат съболезнования. И в двата случая, опечалените получават въз-можност да споделят своите чувства и емоции, свързани с тяхната скръб.
Третата задача е свързана с адаптиране към живот без починалия. Тази задача се състои в пренареждането, преструктурирането и предефинирането, които се случват, тъй като скърбящите започват да се идентифицират и попълваме ролите, заемана от починалия. Когато починалият играе незначителна роля в живота, бликите могат да се справят с това доста лесно. Решаването на финансови затруднения, след смърт на съпруга, например, може да е доста по-лесно от това съпругата да намери човек, който да я кара да се усмихва. Това преустройство става с течение на времето, като близките разпознават последиците от загубата и се справят с всички пропуски - реални и символични, които смъртта е създала
в живота им.
Решаването на третата и четвъртата задачи е изключително личен процес. Трудно може да бъде осъществен с външна намеса или под влиянието на определено ритуално поведение. Тук изключително важна роля имат личностният потенциал, адаптивността и общия мироглед на индивида. Въпреки това, в българската етнофграфия могат да се открият намеци за стремежа на народ да подкрепи близките при справянето и с тях.
За да покаже на опечалените, че животът продължава, въпреки тяхната загуба, съществува поверие, според което никой не бива да нощува в дома на покойника. В различни области на България, този обичай има варираща продължителност. На места той обхваща само нощтта след погребението, а в други, той продължава цяла седмица. По този начин скърбящите получават необходимата подкрепа от общността, за да осъзнаят възможността да живеят без покойника. Неписано правило е след загуба, съседи и роднини да оказват не само морална, но и материална помощ на близките. Въпреки, че това не е ритуал или обичай поради доброволния си характер, отразява много ясно желанието на социума да помогне на скърбящите за по-бързото и успешно решаване на тази задача.
Четвъртата задача е емоционалното преместване на починалия и продължаване на собствения живот. "Emotionally relocating" на починалия означава, подтиквани от загуба и копнеж, близките да приемем, че починалият наистина е напуснал живота им завинаги и въпреки това да бъдат в състояние да поддържат спомена за него. Така покойникът стават част от живота на своите близки по начин, който им позволява да продължат да живеят без него. Близките са склонни да отделят все по-малко внимание на загубата. Винаги може да има моменти, когато тъгата ги връхлита неочаквано, но сега те имат възможност да ин-вестират енергия другаде. Понякога енергията се инвестира в други отношения, а в други случаи може да бъде използвана за нещо, което изразява почитта към живота на починалия.
Съществува погребален ритуал наречен „скъсване на връзката с покойника". Той се извършва преди погребението и се състои в развързване на всички възли по дрехите на умрелия. Символиката, която се преписва е, че по този начин се освобождава живият съпруг или съпруга отново да встъпи в брак с друг човек, след приключване на траура. Въпреки, че емоционалното преместване на починалия, традиционно се решава доста по-късно след загубата, още на този ранен етап, българският народ дава ясен сигнал на вдовеца или вдовицата, че от тях се очаква да превъзмогнат загубата и да продължат живота си, когато преценят, че са способни.
Описаните до тук задачи, очертават работата, която трябва да се извърши при справяне със загуба. В много случаи, те могат да бъдат постигнати доста лесно. Всъщност всички ние имаме много опит в използването им, когато се справяме с разнообразните загуби, пред които животът ни изправя.
Значим факт е, че българският народ е успял да идентифицира задачите на скръбта, като от векове е обосновавал логически, посредством своите вярвания, сложна система от ритуални действия, които да подкрепят хората при решаване задачите на скръбта. Този факт мотивира българските траурни и погребални ритуали, като подкрепя тяхната непреходност дори при смяна на религиозната принадлежност или вярвания.
Литература:
Кюблър-Рос, Е., „За смъртта и умирането", София, 1996 г.
Вакарелски, Х., „Български погребални ритуали - сравнително изучаване", София,
1990 г.
Милев, В., Слаников, И., „Смърт и безсмъртие", София, 1986 г.
Belshaw, C. "Annihilation: The Sense and Significance of Death", Dublin, 2009
Worden, J. William. Grief Counseling and Grief Therapy, 2nd edition. New York: Springer,
1991
