CC BY
18
Научни трудове на Съюза на учените в България-Пловдив, Серия A. Обществени науки, изкуство и култура, том П, Съюз на учените сесия 5 - 6 ноември 2015. Scientific works of the Union of Scientists in Bulgaria-Plovdiv, series А. Public sciences, art and culture, Vol. П., Union of Scientists, ISSN 1311-9400, Session 5 - 6 November 2015.
ЛИЧНОСТТА, СТИЛЪТ И АВТОРИТЕТЪТ НА ВЪЗПИТАТЕЛЯ В ИНСТИТУЦИЯТА „ДОМ" Димитър Богданов
ПУ „Паисий Хилендарски" [email protected]
PERSONALITY, STYLE AND AUTHORITY ON TUTOR IN THE INSTITUTION „HOME" Dimitar Bogdanov
Plovdiv University "Paisii Hilendarski"
Abstract. This article is dedicated to the personality, style and authority of the tutor in specialized institutions for children deprived of parental care. It presents specific personal characteristics of the educator in the children's home, the style of professional pedagogical communication between the tutor and the child in the group, authority with which every single tutor is distinguished among his colleagues and among alumni in the homes for children.
Keywords: personality, style, authority, tutor, the institution „Home"
1. Личността на възпитателя
Понятието „личност" идва от латинската дума „persona", която означава маската, която актьорите си слагат в театрите в древността, за да изобразяват свои герои. Личността е лицето, с което човек се представя, за да изпълни обществените си функции, за да изиграе социалните си роли. Когато човек има неблагополучни взаимоотношения с обкръжаващите го, се казва, че той има "личностни проблеми" (Василев, В., 2001), (Латинско-български речник., 2009).
Американският психолог Уилям Джеймс още през 1890 г. представя най-ранната цялостна концепция за личността, според която човешката личност е съвкупност от физически и духовни качества, но влияния оказват също и неговото семейство, име, труд, идеи и т.н. (Джеймс, В., 1997).
Личността на възпитателя е решаващ фактор при възпитанието. За нейното огромно значение К. Д. Ушински пише: „Във възпитанието всичко трябва да се основава на личността на възпитателя, защото възпитателната сила изтича само от живия източник на човешката личност. Никакви устави и програми, никакви заведения, колкото и умно да са измислени, не могат да заменят личността във възпитателното дело" (Ушински, К. Д., 1997).
Според тримерната типология основно преобладават четири типа висша нервна дейност и съответно четири типа динамични особености на психиката и поведението (темпераменти) по Г. Юнг (Цоков, Пл., 1994): холерик (силен, неуравновесен) - страстен, себеотдаден, избухлив, с непостоянно настроение; сангвиник (силен, уравновесен, 74
подвижен) - жизнен, лесно преживяващ неприятности, бързо реагиращ на обстоятелства; флегматик (силен, уравновесен, подвижен) - бавен, настойчив, с постоянно настроение; меланхолик (слаб) - чувствителен, дълбоко преживяващ, вглъбен в себе си.
Практиката показва, че в детския дом се срещат и четирите типа темперамент като индивидуални особености и черти, характерни за възпитателите, работещи в институцията. Преобладаващата част от тях са уравновесени, стабилни, устойчиви на стрес, целеустремени, даващи всичко от себе си. Те са внимателни към децата в групата, съпреживяват проблемите на техните възпитаници. Бързо и лесно се справят с потушаването на възникнал проблем или конфликтна ситуация между децата в групата. Много рядко прибягват до помощта на специалистите в институцията. Във взаимоотношенията им с децата блика спокойствие, добронамереност, топлина, близост. Тези черти са характерни за сангвиниците и холериците.
Всеки възпитател, работещ в социални заведения, е особено важно да бъде силен, урав-новесен, подвижен, емоционално стабилен и психически устойчив, понеже се занимава с отглеждането и възпитанието на социалноощетени, трудни и обременени деца в институ-цията „Дом". Той се отличава с отговорно отношение, всеотдайност, емпатийност и разби-ране на емоциите, чувствата и личността на подрастващия в детския дом. Комбинативното съчетание на най-добрите характеристики от горепосочените темпераменти оформят най-позитивният облик на възпитателя.
Интересна е и теорията на германския психолог Ханс Айзенк. В своята факторна теория той разграничава няколко личностни типове, определящи структурата на личността: интроверсия, екстраверсия и психотизъм, характеризиращ се с егоцентризъм, импулсив-ност, липса на контакта, стремеж към психопатия и девиантно поведение (поведение, от-клоняващо се от нормалните обществено етични и морални еталони и норми на поведение), (Василев, В., 2001).
В детския дом се срещат и двата типа личност - възпитатели, затворени в себе си и такива, които са обърнати към външния свят. Възпитателят - екстраверт свободно общува с децата в групата и с колегите си в Дома, носи ведра душа, спокойствие, положителни емоционални заряди във взаимоотношенията си с възпитаниците. Бързо и лесно се разтоварва от собствените си проблеми, по-лесно забравя минали неуспехи и провали в живота си. Държи се приятелски с децата в групата, дава им свобода на изява и свободно да изразяват своите мнения, мисли и чувства, създава позитивна атмосфера.
Възпитателят - интроверт е затворен в себе си, трудно се откъсва от личните си проблеми, което се отразява негативно върху работата му. Той е стеснителен, необщителен, трудно комуникира с възпитаниците в групата и с колегите си. Във взаимоотношенията е напрегнат, предпазлив, пестелив и разсеян. Независимо от чертите на характера му, интровертният възпитател е уравновесен, емоционално стабилен, добре премисля всяка една ситуация за разлика от екстраверта и много често взима правилните решения.
2. Стилът на възпитателя
В живота всеки възпитател си има свои обичайни начини на действие, свои ръководни правила, управленски похвати и маниери. Това в житейската практика се нарича индивидуален стил. Стилът е онова средство, чрез което човек изразява себе си, своите мисли, чувства, емоции и преживявания. Той може да бъде представен в няколко форми -традиционни и нетрадиционни.
Стилът е индивидуално присъщ и предпочитан за всеки възпитател начин на изпълнение на професионалната му дейност, начинът, по който взема решения. Французите са казали: „Човекът - това е неговият стил". Всеки възпитател, работещ в социални заведения със своите личностно-индивидуални особености и черти на характера си, определя и своя стил на работа и управленско поведение.
Според А. Андреев (2003) стилът на професионално-педагогическото общуване е
75
„обобщена характеристика на типичните комуникативни начини, тактики и способи, които педагозите използват при непосредственото им общуване с възпитаниците".
Под стил на общуване В. Кан-Калик разбира индивидуално-педагогическите особености на взаимодействието на педагози и възпитаници. Върху стила на педагогическото общуване оказват силно влияние: особеностите на комуникативните възможности на възпитателя; характерът на създадените взаимоотношения между възпитателя и възпитаниците; творческа индивидуалност на педагога; особеностите на групите и на отделните им членове (Кан-Калик., В. А., 1991), (Речник по социология. БАН., 2009).
Стилът на дейността на възпитателя е стил на педагогическо взаимодействие между възпитателя и детето в групата. Той е професионално незаменим и индивидуално неповторим. Овладяването на основите на професионално-педагогическото общуване се осъщест-вява индивидуално и творчески. Важна задача пред възпитателите е да си създадат свой личностно-хуманен стил на педагогическо общуване и взаимодействие с възпитаниците, адекватен на специфичните особености както на личността на възпитателя, така и на децата (Десев, Л., 1984).
Индивидуалният стил на професионално-педагогическото общуване обединява индивидуалните особености и типологичните прояви на взаимовръзката „възпитател -възпитаник" и на взаимодействията им във възпитателния процес (Иванов, Ст., 2003; 2004).
Според традиционната класификация стиловете на ръководство биват: авторитарен (автократичен), демократичен, либерален, ситуационен. Това е класическата класификация, предложена през 1939 г. от германския психолог Курт Левин. Той бил много демократичен човек, ето защо отстоявал тезата, че най-ефективният и справедлив стил е демократичният стил (Василев, В., 2001).
К. Левин, Р. Липит, Л. Уайт разграничават няколко индивидуални стилове на ръководство и общуване (либерален, авторитарен и демократичен). К. Гайслер предлага подобна класификация на основните стилове на общуване с техните характеристики (виж Табл. № 1), (Gessler, К., 2000).
Таблица № 1
Класификация на основните стилове на педагогическото общуване
Видове стил Характеристики на стила
Авторитарен заплашване, ругаене, предупреждаване, заповядване, наказване, мъмрене, разобличаване, неуважение, отхвърляне, недоверие
Демократичен окуражаване, похвала, даване на свобода, предлагане, разясняване, мълчание, защита, уважение, приемане, доверие
Либерален поддаване, мълчание, перигнация, оставяне без отговор, небрежно отношение, гледане през пръсти, изоставяне, презиране, предаване, дистанциране
При авторитарния стил на общуване възпитателят не възприема детето от групата като субект, като пълноправен партньор в този процес, а се ръководи само от собствените си виждания, нагласи и желания. Стреми се да налага своите позиции, без да дава възможност на възпитаниците да изкажат своето становище и потребности. Обикновено при общуването преобладава монологът, съдържащ много императивни фрази (Димитрова, Г., 1993; 1998).
При авторитарния стил е характерно още, че възпитателят проявява обикновено избирателност и субективизъм, общува само с определени деца в групата, има свои любимци, към които винаги е с положителна нагласа на поведение и отношение. Той не познава добре своите възпитаници и не отчита индивидуалните им особености, не прилага индивидуален подход в общуването и не винаги е справедлив към тях (Димитрова, Г., 1996; 2002). 76
Авторитарният (автократичен) стил се основава върху прилагането на еднолични решения на възпитателя, като той се ръководи от личния си опит и от собствената си преценка за ефективността на тези решения. Авторитарният възпитател не търси мнението на другите за съвет, не търпи възражения. Инициативността и личната свобода при децата се пресичат и не се развиват. Формите и средствата за общуване с възпитаниците са разпореждания, забрани, заповеди. По социално-пространствена позиция възпитателят е автократ - над групата и си служи с доста груби и некоректни средства - заплахи, закани, групов психологически натиск и др.
Авторитарният стил на ръководство не е подходящ за възпитатели, работещи особено в институцията „Дом". Авторитарните възпитатели биха прекършили личната свобода на децата в групата, биха ги наранили още повече. Тези деца са лишени от родителска грижа, закрила, майчина ласка и любов и не се нуждаят от авторитарни мерки и заплахи, психологически натиск и унижение, а от хуманно общуване, подкрепа, поощрение, нежност и внимание.
При демократичния стил на педагогическо общуване възпитателят се стреми детето да се реализира като субект в този процес, общува с всички възпитаници, системно изучава своите възпитаници в групата, техните интереси, потребности и се съобразява с тях. Демократичният стил на общуване при възпитателния процес се основава на принципите на хуманизма. Чрез него се създават благоприятни условия за развитие на потенциалните способности на децата, като се уважава достойнството им и се дава възможност за свободен избор (Димитрова, Г., 1996).
Прилагането на демократичния стил на педагогическо взаимодействие с децата от детския дом осигурява благоприятна атмосфера, която поражда удовлетворение от възможностите за реализация и утвърждаване, от вниманието на възпитателя към възпитаниците, от получените похвали за дейността и поведението им (Димитрова, Г., 1998).
Демократичният стил - наричан още колегиален се различава от авторитарния по това, че тук широко се делегират правата и отговорностите на всички членове на групата, има съобразяване с мнението на всеки от групата при вземане на важни управленски решения. Демократичният възпитател стимулира своите възпитаници да проявяват инициативност и активност, свободно да избират и прилагат средства и прийоми. Възпитателят с демократичен стил е добър, благ и хуманен човек с демократично верую и самосъзнание.
Демократичният възпитател е подходящ педагогически кадър в социалните заведения, понеже той учи децата в групата на самоконтрол и взаимен контрол, стимулира ги към самоинициатива, активност и самостоятелна работа, но не чрез строги заповеди и административен натиск, а ги мотивира, отчитайки техните потребности и интереси. Той съветва и оказва необходимата помощ, а в отношенията си поддържа близка дистанция с тях.
Либералният стил се характеризира с ограничена намеса на ръководителя на групата в работата му с възпитаниците. Такъв ръководител се проявява като посредник при контактуването с децата в групата. Този стил се означава с френския израз: „laisser-faire" -„оставете го да действа". Чрез него се предоставя пълна свобода и абсолютна безконтролност на действията на членовете в групата. Това дава възможност за самостоятелност, за индивидуално и лично творчество и изява на личния потенциал на всяко дете (Василев, В., 2001).
Този стил не е подходящ за възпитателите, които упражняват своята професия в Домовете за деца. Той е приложим само в научно-изследователски колектив, чийто членове са високо квалифицирани специалисти, силно мотивирани и владеещи професионални средства за постигане на преследваните цели и намерения.
Либералният възпитател не е непременно субективно лош или безотговорен човек в
77
житейския смисъл на тези качества. Той е по-скоро неуверен в себе си и като правило -с високо равнище на личностна тревожност, който се стреми да се предпазва от всички рискове, междуличностни конфликти, възможни неуспехи, несполучливи решения и действия, а като резултат - бездейства.
3. Авторитетът на възпитателя в детския дом
Институцията „Дом" е социално-педагогическо заведение, в което се отглеждат и възпитават деца, лишени от родителска грижа и/или са в неравностойно социално положение. Грижата на всяко дете е поверена на специалисти - педагози, социални работници, психолози и др., които се стремят да подпомогнат интегрирането и социализирането на подрастващите в обществото.
Успехът на всеки възпитател, работещ в институцията „Дом" в значителна степен се определя от авторитета му пред колегите и възпитаниците, с които общува, от неговата личност и значимите професионално-личностни качества, с които той изпъква в социално-то заведение, а така също и от мотивацията за социално-педагогическа работа и неговата професионална рефлексия. Авторитетният възпитател се отличава с позитивна нагласа за работа, решителност, уравновесеност, емоционална устойчивост и психическа стабилност при посрещането и решаването на проблеми, конфликти и конфликтни ситуации в групата.
Личността на възпитателя се преценява по качествата, които притежава и по ефективността, с която възпитателят печели положителното отношение и одобрение на колегите и децата в детския дом. Тя се отъждествява с обаянието, умението да се държи и показва на другите такъв, какъвто иска да изглежда.
Мотивираният възпитател е позитивно настроен за работа, изпълнен е със заряд, положителна енергия, желание, бодро настроение, чувство за дълг и отговорност. Неговата професионална рефлексия му помага по-добре да изпълнява задълженията си като възпитател и по-успешно да организира социално-педагогическите дейности в качеството си на квалифициран педагог в детския дом (Петров, Н. А., 1999).
Авторитетът на възпитателя осезаемо рефлектира и има изключително силно отражение върху ефективността на неговата социално-педагогическа дейност. Той се осно-вава на качеството на теоретическата и методическата му квалификация, на ерудицията, на личностните му качества, на хуманните му взаимоотношения и стила на педагогическото общуване с децата от институцията „Дом". Авторитетът на възпитателя не е даденост, а се изгражда в процеса на педагогическата му реализация (Димитрова, Г., 2007).
Важно условие за успешна педагогическа дейност са чертите на характера на самия възпитател. Такива качества като доброта, отзивчивост, настойчивост, издръжливост, търпение, самообладание, тактичност, искреност спомагат за постигане на педагогическите цели и задачи и за издигане на авторитета му. Ако желае да повиши престижа си, необходимо е възпитателят да не проявява такива черти като раздразнителност, заядливост, педантизъм, неуравновесеност, неорганизираност, несправедливост, безпринципност, непоследователност.
Възпитателят от детския дом е длъжен да помни, че неговият личен пример има особено влияние при формиране чертите на личността на възпитаниците в групата от детския дом. Затова трябва да помни, че съпричастността е тази, която обхваща много воли, а етичната оценка е тази, която ги формира. Възпитателят, работещ в институцията „Дом" е длъжен винаги да помни, че в негово лице децата очакват да видят всевъзможни съвършенства. Не трябва да забравя и това, че вярата на детето облекчава действията на възпитателя. За да спечели и оправдае доверието на възпитаниците, възпитателят трябва непрестанно да повишава своята култура, за да си създаде желания авторитет.
При възпитателната дейност чрез реализиране на културологичния подход, авторитетният възпитател се ориентира по съдържателните елементи на културата, насочвайки своето внимание към нейните постижения (Щуркова, Н. Е., 2005): при 78
възпитателното пространство той включва в неговото съдържание всички основни материално-производствени и научно-технологически постижения; насочва детето към съхраняване, обогатяване на основните културосъобразни характеристики на битието, т.е. на неговото съответствие на всички показатели на културата и ползването на нейните блага; чрез разностранната възпитателна дейност цели пълноценното развитие на способностите на децата в контекста на културните основания в живота; възпитателят в своята дейност винаги отделя специално внимание на културата на човешките взаимоотношения и общуване, която се формира у подрастващите; възпитава подрастващите на християнски ценности, норми и учи възпитаниците да бъдат добродетелни, добри, учтиви и вежливи към своите връстници, учители, педагози, родители и дори неприятеля като се опира методологически на библейските истини и постулати: „Обичай ближния както себе си" (Марк. 12: 31) и „Обичай неприятелите си" (Матей 5: 43-48); в педагогическата дейност отчита и интензивно развиващата се еманципираност на съвременния човек в обществото, в което живее и се ползва от социално-психологическа свобода. Отношението към себе си като автономно явление, самостоятелно, индивидуално неповторимо, насочва към осъзнаване на личното достойнство, към саморегулиране на собствения живот. Възпитателят е призван да допринася за формиране у децата на умения за самопознание и самооценка, за саморегули-ране и самопроектиране, за самовъзпитание.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Андреев, А. (2003). Влияние стиля педагогического общения на познавательная активность учащихся на уроке. Ленинград
2. Библия или свещено писание. (2014). София
3. Василев, В. (2001). Психологични основи на управлението. Пловдив
4. Десев, Л. (1984). Стил на педагогическото ръководство и показатели за определянето му. Народна просвета, бр. 3
5. Джеймс, В. (1997). Психология. Москва
6. Димитрова, Г. (2007). Авторитетът на учителя-възпитател. Год. сборн. на СУ „Св. Климент Охридски", ФНПП, Китен
7. Димитрова, Г. (1993). Педагогическото общуване - основен механизъм на възпитателния процес. Год. СУ „Св. Климент Охридски", ФНПП, 85
8. Димитрова, Г. (1996). Педагогическото общуване при възпитателния процес. София
9. Димитрова, Г. (1998). Хуманизиране и демократизиране стила на педагогическото общуване. Сп. „Педагогика", кн. № 4
10. Димитрова, Г. (2002). Хуманизъм. Общуване. Възпитание. София
11. Иванов, Ст. (2003). Индивидуални стилове на професионално-педагогическото общуване. Сп. „Педагогика", кн. № 11
12. Иванов, Ст. (2004). Професионално-педагогическо общуване. Шумен
13. Кан-Калик., В. А. (1991). Основы професионально-педагогического общения. Грозны
14. Латинско-български речник. (2009). Прев. Михаил Войнов. София
15. Петров, Н. А. (1999). О значении авторитета и личного примера учителя. Москва
16. Речник по социология. (2009). БАН. София
17. Ушински, К. Д. (1997). Собр. Сочинения. Том II. Москва
18. Цоков, Пл. (1994). Теория за развитието на личността в онтогенезата. Пловдив
19. Щуркова, Н. Е. (2005). Прикладная педагогика воспитания. Москва
20. Gessler, K. Grouppenddynamic im der berufsbereitenden Fort-bildung von Lehrern. Zürich, 2000
