CC BY
37
РОСИНА ДАНКОВА
Великотырновский университет (Великотырновск, Болгария)
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ПЪРВООСНОВИ НА НРАВСТВЕНОСТТА
Към онтологията на същестеуеащото
Философията на Владимир Соловьов в българските исто-рико-философски традиции винаги се е радвала на успехи. За това свидетелства и последната му книга, която дори в неговата родна страна остава недоразбрана. Това е «Кратка повеет за антихриста» (1900). Тя е преведена и отпечатана на български една година след смъртта му- през 1901 г.1. С този превод той е оценен по достоинство и получава поддръжка от православно-християнската църква в България относно каноничноетта на тази книга. Преводачът Ив. Д-ев отбелязва в предговора към първия български превод на «Кратка повеста за антихриста», че «пове-етта на Соловьов повдигна голям шум в светския руски печат: тя не се разкритикува, а се посрещна с гаври и яростни нападки... Соловьов, като философ, не само е известен, но несъмнено е доста крупен в Русия... Не така често се появяват в светския руски печат такива назидателни от християнска гледна точка съчи-нения, както тези две части на диалога...»2.
Самото екзистенциално мислене на Владимир Соловьов му отрежда достойно място като един от водещите мислители на XX век3. Неговите екзистенциални идеи4 усъвършенстват не само руската духовна традиция, но и изконните общочовешки ценности. Те извикват на живот една възвишена нравственост, която оказва трайно влияние върху цялостния културен семи-озис на Русия и Европа.
1.Нравственост и съществуване
Екзистенциалните първооснови на нравственоетта във философията на Вл. Соловьов са мотивирани чрез идеята за съ-преживяването на свободата чрез истината като Добро. Благо-битието, което предпоставя софийноетта е действителната ценност
на човешкия живот, с която се съ-измерва неговата духовност и върховен смисъл на метафизичното екзистенциално мислене.
Владимир Сергеевич Соловьов е роден в Москва (1853) в семейството на известния руски историк Сергей Соловьов (който е бил и ректор на Московския университет). Първоначално се за-писва да еле два във Физико-математическия факултет и едва след две години поетъпва в Историко-филологическия факултет, който завършва през 1873 г. На 24 ноември 1874 г. защитава ма-гистърска дисертация на тема: «Кризата на западната философия (срещу позитивистите)», а докторската («Критика на абстрактните начала») на 6 април 1880 г. Въпреки очевидната си надареност и творческа активност, съпроводена с необичайна работоспособ-ност, той дълго време остава на длъжност доцент в Московския университет. Соловьев преподава и в Петербургския университет, но го напуска доброволно след публичините си речи, произ-несени през 1881 г., в конто се обявява против революционното насилие и за помилване на убийците на Александър П. Тези речи са в духа на християнското милосърдие и себеотреченост, но му донасят само дълбоки разочарования. Интересно, че за това «доброволно» напускане особена заслуга има известният Константин К. Победоносцев (написал книгата с многозначителното заглавие «Победата победи света»). Известно е също така, че Победоносцев е бил «наставник» на Достоевски.
Поради своята дълбочина и метафизическа дълбочина екзи-стенциалната проблематика в творчеството на Соловьов остава недооценена дълго време и след неговата смърт. Ориентацията му към бъдещето и далновидната прозорливост пред-определят съот-ветна екзистенциална нагласа, предпоставяща фактически негово-то метафизично мислене. Още приживе поетическото му творчество е оценено по достоинство и той е избран за почетен академик на Академията на науките по изящната словесност през м. януари 1900 г. (шест месеца преди смъртта му).
Идеята за обединеното богочоеечестео (разработвана от Соловьов в края на XIX в.), следваща съборността на православ-ната църква, днес става особено актуална в контекста на ноо-сферния процес и свързаните с него проблеми на ноологичната реалност. Подценяването на духовните ценности, за конто Вл. Соловьов пише в своята «Кратка повеет за антихриста», разкри-
ва не само «духовната ситуация на времето», в което е живял именитият руски философ, но в не малка степен и бъдещата. Според Соловьов о-бшго-родяването на света и самия себе си обуславя вселенската мисия на човека. Стремежьт към истинно-то Добро е битийстване-в-пътя на самопознанието като екзисти-ране. Ценностната мотивация на човека го прави съ-причастен на екзистенциалния въпрос за съ-битието му към «тук» и «cera» на цялото човечество като богочовечество. Всеединството, според Соловьов е осъществяване на вселенската хармония (макрокосмоса) и индивидуалната хармония в единство (Едно). Това разкрива спецификата на екзистенциалната неоплатоническа мотивация, характерна за творчеството на руския мислител. Тази мотивация лежи в основата на цялата философия на Вл. Соловьов. Схващането на Соловьов за съ-битийстването чрез идеята за Доброто като Истина (Благобитие), очертава една културна потребност в Русия - отстояване на новозаветните ценности в литературата и философията. В този смисъл и «Трите речи» на Соловьев са не само достойна оценка на творчеството на Досто-евски, но и разкриват съответна екзистенциална мотивация. По един блестящ начин те експлицират водещата философска идея в творчеството на Соловьов - божествената сила в душата и бо-гопознанието чрез любовта и всеопрощението като съ-битийстване в Доброто. Битийстването в Доброто е истинна ек-зистенция и съвършена хармония като красота, убедително от-стоявана в творчеството на Достоевски.
Принципиалният екзистенциален избор според Соловьов предпоставя съетветен ценностей модел на света. Последният е актуалност на Доброто (и съ-битийстване в него). Доброто се разбира в един вселенски, субтанционален контекст, защото «доброто, отделено от истината и красотата, е само неопре-делено чувство», което може да направи човек неспособен да го различи от злото. За Соловьов отделеното от Бога «добро» е зло - лишеност от само-битие. По такъв начин става възможно злото да приеме фиктивно образа на добро.
В екзистенциалния модел на света на Вл. Соловьов доброто, истината и красотата (в тяхното триединство като Благобитие) мотивират съответен нравствен избор на човека. Без истина не може да бъде познато доброто, без добро - красотата,
защото истината, според Соловьов, е добро, което се мисли от човешкия ум. «Красотата е същото това добро и истина, телесно въплътена в конкретна жива форма». Пълното й въплъ-щение е трансцендентна цел (и идеал) на човешкия разум. В то-зи смисъл следва да се приеме и твърдението на Достоевски, че «красотата ще спаси света». Тази жива (божествена) красота е въплъщение едновременно на доброто като битие (Добробитие) и истината. Но отвлечената (лишена от добро) «истина» е празна дума, а красота без добро и истина е кумир.
За Соловьов формата на разумността като цел и битие е Истината, а самата истина е разумна5. Мисленето е битийно са-мо-осъществяване на разумността. «Доколкото мислимото по необходимост не е само мое състояние, аи нещо друго - мисленето има обективна природа; доколкото мислимото по необходимост не е само в този случай, а във всеки -мисленето има уни-версална природа или вселенска»6. Универсалността на мисленето е неговата битийна вкорененост в Истината. Като Едно (върховно Благо), то е само-осъществяване на Истината като битие и на Битието като Истина. По такъв начин битийстването в Истината е съ-битие и истинна екзистенция. Последната е съ-причастност към Едното (Благото) и следователно универсалия на екзистенциалността. Човек в този смисъл наистина е «мярка на всичко съществуващо, че съществува и на всичко несъщест-вуващо, че не съществува» (Протагор). Колкото повече човек универсализира себе си (в качеството на истинна екзистенция), толкова повече той се стреми да трансцендентира своята уни-версалност във вечност. Истината като битие е неговият конти-нюитет, съотнесен с Универсума. Човек се богоуподобява в ек-зистиращата си трансценденция, освобождавайки се от телесно-стта, утвърждавайки по един абсурден начин битийността.
Екзистенциалните първооснови на нравствеността Соловьов свързва с истината като битие. Универсалността на Истината като битие е интенция на човешката екзистенция, изконен стре-меж към безсмъртие (отвъд смъртта). Да бъде, след като вече не е (телесно), е по-скоро извънположена трансценденция. Да бъде - означава да Е, да се самосъздаде не е само волево, но и по свобода на своята (истинна) екзистенция. Такъв разум универсализира себе си, полагайки се в настоящето като бъдеща форма на
Истината. Последната е трансцендентно битие на душеблагоден-ствието като екзистиране. В този смисъл екзистенцията може да се разбира като трансцендентиране на само-полаганите висши цели на разума. По такъв начин той битийства извън-себе-си в-себе-си, създавайки своя потребна форма - Истината като битие. Неговото (разумно) само-битие Е битието като Истина. Така ра-зумът Е (става) повече от себе си чрез своето трансцендентиране. Неговият избор обаче е свободен и тази свобода Е свещено, изконно Първо-битие, което (той може да забрави в телесната си форма) се възпроизвежда единствено и само в Истината като битийна форма на екзистиращото мислене.
2. Доброто и негоеите ценностни основания
Екзистенциалната мотивация на Соловьов разкрива нови възможности за по-задълбочено разбиране на нравствената философия. Според него «нравственият смисъл на живота първо-начално и окончателно се определя от самото добро, достъпно за нас вътрешно чрез нашата съвест и разум, доколкото тези вътрешни форми на доброто са освободени посредством нравст-вения подвиг от робството на страстите и «от ограниченията на личното и колективното себелюбие»7. Доброто само по себе си не се обуславя от нищо, според Соловьов. Човекът по своето нравствено предназначение е «вътрешна форма» на доброто като «безусловно съдържание». Доброто не зависи от нищо, но всич-ко обуславя. По своята метафизична природа то трансценденти-ра битието на нравствените ценности като израз на съществени-те цели на човешкия разум. Това изгражда неговата чиста природа. Различаването на доброто от злото практически е не-възможно без трансценденцията на чистата природа на Доброто.
Доброто като принцип на живота (обуславящ смисъла, предназначението и ценността му) е добро-волн^, т.е. волята за добро е основанието на истинно-нравственото свободно действие като добронамереност. «Оправданието» на доброто всъщност означава неговото обосноваване като онтология на душата. За Соловьов истинното добро като Благо битие е във висша степей разумност, която в известен смисъл е свръхразум-ност ако се имат предвид висшите цели на разума, пред-
задаващи съответни нравствени норми на разумно битие. Битие-то на разума в този смисъл намира конкретен израз в Доброто като цел и средство. Ценностното битие на доброто като идея на разума се разкриеа като трансценденция и екзистенция на неговите съществени цели. Нравствената философия (като философия на доброто) всъщност е призвана да разкрие неговите метафизични основания.
Според Соловьев свободата на избор (на доброто) е безусловна, защото всяко условие вече е ограничение (и дори корист). Безусловността на доброто разкрива неговата чиста природа като нравствен закон. Именно предимството на духа над плътта «е необходимо за съхранението на нравственото достоинство на чове-ка»9. Добродетелният човек е именно «човекьт какъвто той трябва да бъде». Дълг и добродетел са взаимносвързани. Добро-детел е «нормалното или дължимото» отношение, т.е. дължимото по отношение на ценността на човешкия живот, даден за определени нравствени (висши) цели, с конто борави разумът в своята истинна екзистенция (Истината като битие и битието като Истина).
Една от висшите добродетели според Соловьов е мъдро-стта. Тя е способност по най-съвършен начин да се постигат съзерцателно най-висшите цели. Мъдростта в качеството на добродетел е Благобитие на разума, осъществяващ своите висши цели. В този смисъл доброто по своята природа е средство за постигане на Благото10. Благото и блаженството е съвършената форма на проявление на Доброто в неговата пълнота. Благото е неизменна и пълноценна същност, изпълваща битието на Добро-то със смисъл и съдържание. Чистото добро е предпоставка за съзерцание на висшето Благо, неизкушено в злото. Изкушеното добро вече е зло. То е загубило своята пълнота и цялост (и е в недоимък). Ето защо опраеданието на доброто означава не толкова негова защита от злото, колкото разкриване на неговите метафизични основания. Доброто е само по себе си и за-себе-си положена екзистенциална свобода като битие на Истината. Зло-то е нямост, лишеност от битие в-себе-си, но то може да анихи-лира доброто и да се прояви като насилие.
Безусловното начало на нравствеността според Соловьов е «съвършеното Добро - Едно, съдържащо всичко в себе си»11, което същевременно присъства и в човека. Състраданието е
именно факт, който свидетелства за съществуването на другия, чрез който се само-утвърждава личната азовост. Подобна феноменология прави хората все-единни и същевременно не ги ли-шава от само-битие. Ето защо според Соловьов действителната нравственост е в Бога като Логос (Слово), Истина. Бог Е сам по-себе-си пре-изобилие и действие. Само-лишеността от Него прави човека не-битиен (злото няма битие в-себе-си). «Нравствената негодност» на човека, отбелязва Соловьов, се състои в това, че отсъства «вътрешна възприемчивост за Божието действие»12. Бог като безусловна нравственост е интенцията на истинната чо-вешка същност, която е Еднородна («синовна») с Божествената. По такъв начин човек е Едно с Бог-Син (Логос). Божеството «се полага като пълнота на всички условия на нашия живот, или това, без което животът би бил за нас безсмислен и невъзможен». Бог като Първоначало е истинна среда и окончателна цел на съществуването13. Формата на аабсолютното Добро е върхов-ното Благо. Като другост на Бога, човек е свободен да избира да се богоуподоби или да е негова сянка. (т.е. отрицание на светли-ната). В своя избор човек утвърждава доброто или злото.
Целта на човешкия живот според Соловьов - «това, заради което съществуваме» е «Божието подобие». Пребиваването на Бог в нас е екзистиращо самобитийстване в Истината, неотменно свидетелство на Св. Дух. Бог за руския миелите л не е застинала (омъртвена) представа, а трансцендентиращо Благо, което се по-стига в и чрез екзистенцията като битийстване в Истината. Бог като върховно Благо не може да се обхване понятийно, но Е постоянно нетленно Слово-Битие. В-ъчовечеването на човека е бо-го-уподобяване (теосис) и съ-битийстване в Него. Соловьов отбелязва: «Съвършенството, т.е. пълнотата на доброто, или единст-вото на Добро и Благо се изразява в три аспекта: 1) безусловно съществуващото, вечно действителното съвършенство - в Бога; 2) потенциално - в човешкото съзнание, вместващо в себе си абсо-лютната пълнота на битието като идея и в човешката воля, прие-маща я като свой идеал и норма; 3) в действителното осъществя-ване на съвършенството или в историческия процес на усъвъ-ршенстван >>14. В екзистенциален дух Соловьов приема, че Бог е отвъд доброто и злото, отвъд противоречието между тях. Това не означава, че Той е безразличен към Доброто (и злото), а е Добро-
битие в-себе-си, което е неразличимо вътре в-себе-си, тъй като в него няма зло. Преизобилието на Божията Благо-дат е Добро в-себе-си. То става за-себе-си посредством екзистиращия разум в качеството на негова висша цел.
«Безусловното начало на нравствеността» Соловьов определи по следния начин: «В съеършеното вътрешно съгласие с вис-шата воля, признаеайки на есички други безусловно значение, или ценност, доколкото и в тях Е образът и подобието Божие, взе-май еъзможно пълно участие в сеоето дело и общото усъвъ-ршенстеане заради окончателното откровение на Царстеото Божие в света»15. Подобно на Кантовия категоричен императив, императивът на Соловьов е нравствен и съ-образен с висшите цели на човешкия разум. Всеединното човечество е възможно като Богочовечество в смисъл на разумното целеполагане на възвише-ната нравственост (отвъд доброто и злото). (Идеята за всеединното човечество днес се свързва с ноологичната реалност.)
Духовната криза в края на XIX в. Соловьов иска да интер-претира като необходим подтик за преодоляване царството на материалното и отдаване приоритет на Царството Божие като Благо-битийстване. То е изначално присъщо на човешката природа, която е осветена от Благо-разумието - истинната екзистенция като съ-битие на Истината. Радикалното обезбожествяване фактически е лишеност и недоимък на духовното благо-битийстване и приоритет на екзистенциалното битие на човека. Това е резултат от обезсилено християнство, което е формирало «божеци» (Фр. Ницше) - маски на себеподобия. Не за него рату-ва Соловьов, а за съотнесеност с мирозданието като тук-битие на изначалното Благо-битие на човека. Сътворението като предмет на човешкото познание чрез екзистенцията се превръща в култу-рологичен проблем. От тази гледна точка човекът би трябвало да е цел на социалните властови механизми и социокултурното битие. За съжаление духовната криза днес свидетелства, че духовното пространство се изпълва от отчужден политически елит, който постепенно ликвидирва националната културна идентич-ност и обезличава културата.
Православният аскетизъм като принцип в исихастките традиции за постигането на Добро-битието, според Соловьов, е та-кава екзистенция, която е основа на практическите нравствени
взаимоотношения между хората. Аскезата (доминираща над ма-териалния начин на живот) обуславя и съответна духовна нормативное^ Посредством богосъзерцателната аскеза творчеството на Соловьов придобива монистичност и свидетелства за един изграден миролюбив и човеколюбив светоглед. Идеята за вселенското богочовечество е възможна благодарение на обеди-няването на народите посредством такива цели и вяра, която из-ключва «злобата и греха». В нея «крайъгълен камък» ще бъде Словото Божие като съ-битийстване с Истината и в истината.
В този смисъл са налице много общи черти между творчеството на Соловьов и Достоевски. И двамата като екзистенциално мотивирани мислители не само отхвърлят злото (и не просто се съгласяват с Откровението на св. Иоан за идването на антихриста като апогей на злото на Земята), а се стремят да разкрият в «апо-калиптичен дух» същността на антихриста (злото). За Соловьов вярата е не само желание да вярваш, а и да я постигаш съдържа-телно като същност и основа на екзистенциалния избор и като съ-битие на Истината. Ако дяволът има за цел да въведе човека между вярата и безверието, което е така да се каже неговата «метода» (Ф. Достоевски. Братя Карамазови), то изгубилият себе си човек в тази борба (между вяра и безверие), няма средство, с което да търси Бога. Така дяволската подмяна е осъществена още в «оръ-жието»: вместо вяра -съмнение. Оттук всичко ел едва «само себе си». Основната стратегия на злото (лишеност на битието от Истината) е не да отрича Бога, а да разколебава избора на човека като го държи чрез съмнението между вярата и безверието. Тази кри-тическа идейна позиция на Соловьов откриваме в «Кратка повеет за антихриста». За Соловьов «стародавната змия» много добре знае, че има Бог, но не допуска човек да достигне до Него, защото иска да заеме Неговото място в човешкото сърце. Затова душата на човека е арена на тази борба между доброто и злото.
В екзистенциалния модел на света на Соловьев триединст-вото -добро, истина и красота обуславя избора на ценности, ос-мисля живота на човека, а привидното безсмислие на смъртта (като един неизбежен край, въпреки добродетелния живот) придобива нов контекст: тя не е последна, тъй като след нея въпреки злото идва възкресението. Така дори и в съпреживяването на смъртта (и посредством нея) човек има възможност за принци-
пиален избор - безсмъртие или осъждане с оглед на истината. Соловьов разкрива възможностите, конто мотивират новозавет-ните ценности (за духовен избор). Екзистенциалното раждане по Дух е битийстване в Словото като битие на Истина. Православ-ният екзистенциалист приема, че «наред със съвършения Бог», «съвършеният човек» благ-датно приема Неговата мъдрост. «Искрата на безкрайността и пълнотата съществува във всяка човешка душа, даже и на най-низката степей на падение», отбе-лязва Соловьов. Последната битка (Армагедон) между доброто и злото характеризира «свършека на света» като крах на злото и окончателна победа на доброто и самият екзистенциален избор.
Както стана ясно, етическата система на Соловьов е свързана с идеята му за Царството на всеединното Богочовече-ство. Осъзнаването на целта, смисъла и предназначението на човека в космичен план разкрива нови битийни възможности на неговата екзистенция като трансценденция. Обезсмъртяването на човека не е телесно, а пред-определено от неговото съ-битийстване в Истината като Благо-битие. Непрекъснатостта на това битие именно е Словото. То «тече» като непресъхващ извор в качеството на Истината като битие и на битието като Истина.
3. Метафизика на доброто и злото
В нравствено отношение Соловьов разкрива деформацията в отношенията между хората вследствие от отсъствието на съдъ-ржателно Добробитие като висша цел на разума. Не можем да оценим творчеството на Вл. Соловьов като песимистично, тъй като според Апокалипсиса се слага край на злото, за да се възца-ри Доброто като Благо-битие. Последното се постига с цената на изстраданата истина и великата жертва в името на тази истина. В «Кратка повеет за антихриста» Соловьов поставя и въпроси, вълнуващи самия него още от младежките години - смисълът на сеетоената история и нейната цел, деижещите и сили, борба-та между доброто и злото в тази история. На подобии въпроси баща му иронично отговарял, че световната история е изчерпана вътрешно и вече няма сили, конто да я движат напред. Вече зрял, на 47 години, Соловьов решава да посвети специален труд на тази тема: «Аз исках доколкото мога да изложа сеързаните с
еъпроса за злото жизнени страны на християнската истина, който от различии страни се замъгляеат, особено в последно време»16. Според него, за да се разбере тази борба между добро-то и злото е възможно само в контекста на една цялостна мета-физическа система. Дали злото е само недоимък, лишеност от битие-в-себе-си (несъвършенството на който се преодолява чрез увеличаване на доброто) или то е действителна сила, която вла-дее човека посредством съблазните на нашия свят? Соловьов осъзнава отговорността си да разкрие тази фундаментална метафизика на доброто и злото, тъй като въпросът за злото е важен за всеки и всички и е неотделим фактор от екзистенциалния избор. Той изтъква, че, истинската задача е не да се опровергава дадена религия, а да се разкрие действителната измама, която намира израз дори в определени социални институции и организации.
Изяснявайки метафизичните основания на борбата между доброто и злото, Соловьов изтъква белезите на Второто пришествие като завършек на историческия процес. Той иска да просветли съзнанието на тези, конто според него вярват, или предстой да повярват (чрез измама) в антихриста като в Бог-Син. Соловьов по един впечатляващ начин предвижда политическите и социално-икономическите събития, и духовната нищета, конто ще съпътстват появата и утвърждаването на лъжемесията - Ан-ти-Логоса. В «Кратка повеет за антихриста» Вл. Соловьов отбе-лязва, че «Европа на XX век се превръща в съюз на демократич-ните държави - в европейски съединени щати»17. Въпреки поли-тическия напредък, остават нерешени такива важни проблеми, каквито са «предметите на вътрешното съзнание - въпросите за живота и смъртта», за последната съдба на света и човека. Те са «усложнени и забъркани от много нови физиологични и психо-логични изеледвания и открития. Разяснен бил само един важен резултат - падането на отрицателния материализъм»18. Това Вл. Соловьов предвижда преди повече от 100 години.
Екзистенциалното мислене на Соловьов, разкриваща би-тийстването в Истината като истинен живот (истината като живот) цели да мотивира такива ценности, конто осмислят човеш-кия живот и го правят съ-причастен на Словото (Логос) като из-конна вселенска битийна ценност. По такъв начин човешкото битие става съ-битие на Истината като животворящо начало, към
което душата се стреми като към свой Първообраз. Соловьов обосновава тезата за действителната нравственост като съ-причастност на отделния човек към културната среда на човече-ството. Анализирайки Доброто (в човешката история), той раз-крива спецификата на нравственото взаимодействие между човека и социума.Човекът е динамичният фактор в историческия ход на съ-битията. На историята може да се гледа като на проява на задълбочаване и възвиеяване на тове съ-битие на Истината като Добро или неговото о-нищо-стяване. За Соловьов дължен-стването (като морална норма) е Благо, което в личностей план е съвеетта на човека - ценност, осигуряваща душевна хармония в съответствие с висшите цели на разума.
Както отбелязахме, Вл. Соловьов полага в основата на екзи-стенцията на човека истинната нравственост като само-битие. По-следното разкрива свободата на човешкия дух да избира себе си като начин набитийстване в Истината. Този избор е винаги метафизичен и е битиен приоритет пред телесните въжделения. В глобален план екзистенциално мотивираната нравственост приема бор-бата със злото като му противопоставя Доброто (като Благо-битие, битийстване в Истината). За Соловьов нравственото усъвършенст-ване е самобитийстване в изконното Благо, което се рзакрива като самодостатьчна в-себе-си Истина. Ето защо човешкото достоинство е безусловната ценност за всеки, поради което обществото е вътрешно свободно съгласие на всички. Така според руския мисли-тел е възможно осъществяването на действителната нравствена норма19. Истинската, «действената любов» е любов към животните, към себеподобните и към Бога. Ако любовта към ближния е кори-стна тя е самолишаване от нравствено съвършенство.
Душата според Солвьов е средоточие на Разум, Чувство и Воля. Ето защо според руския философ борбата на злото е за за-владяване на миелите, чувствата и волята на човешката душа. Борбата между доброто и злото в хода на историята се разкрива чрез борбата между Бог-Син (Логос) и антихрист (който убеди-телно ще се пред ставя за Бог-Син). Антихрист ще се прослави като велик мислител, писател, обществен деец, аскет и философ. Външно той ще изглежда «благороден и хубавец» и ще се обо-жестве от всички. Интересно, че първоначалната изява на тази «славна» личност Съловьов свързва със спиритуализма. «Забе-
лежителният човек» при това «вярва» в Бога, но тайно в душата си предпочита себе си пред Него. Лъжемесията съще ще вещае скок от царството на необходимоетта в царството на свободата.
С голяма психологическа дълбочина и прозрение Соловьов рисува образа на човеконенавистника, представящ себе си за месия и човеколюбец. В екзистенциален план са особено инте-ресни неговите вътрешни колебания и съмнения. (По природа той е съмнителен.) Този световен император сам нарича себе си «гений» и «евръхчовек». В него постепенно узрява мисълта, че той е истинският спасител, а Бог-Син (Словото, Логосът) не е живият Бог. В този решаващ момент на избор той чува глас: «Възлюбени ми сине, в тебе е моето благоволение... Аз съм бог и твой отец... Аз те обичам и нищо не искам от теб... Върши си делото в твое име, а не в мое...» Тук Соловьов разкрива същно-етта на злото и неговата богооставеност като лишеност от битие-в-себе-си. Според Соловьов заблудените фактически се покланят на лъжливия бог (който И. Кант нарича «баща на лъжата»). Са-молюбието и славолюбието на «великия спиритуалист, аскет и философ» непрекъснато нарастват. Славата му се увеличава не само защото е «гениален», но и защото се възприема от доверчи-вото човечество като «безкористен, целомъдрен и велик в благо-родните дела». Най-напред той ще завоюва убедителна международна слава. При това, за да прилича на Бог-Син (Слово, Логос), този лъжемесия трябва да бъде носител и на свръхестестве-ни дарби. Той иска да постигне световно богопризнание от страна на цялото човечество. Новият гений («бащата на народите») фактически отхвърля нравствения закон и проповядва несвобо-дата като жадувана свобода. Логиката на този спасител е следна-та: това, което се явява по-късно, несъмнено стой по-високо от това, което е по-рано порадип ринципа на развитието. Ето защо новообявилият се месия е най-съвършен и последен спасител - с него завършва историята на човечеството, тъй като е осъществен скокът от царството на необходимоетта в царството на «свободата» (в което «всички са равни, но едни са по-равни», Дж. Ору-ел). В негови ръце е съсредоточена цялата световна власт. Оста-ва само едно - да се покорят сърцата на хората. Те трябва да по-вярват в него като в Бога. Най-съблазнително е да се подчинят душите на скромните вярващи миряни. Соловьов разкрива една
картина на процеса, свързан със световното обединяване на църквите, за да се обезличат поотделно основните религии с ог-лед на висшие тоталитаризъм, представящ себе си за царство небесно на Земята.
На свиканият от императора «Вселенски събор» са пока-нени представители на всички вероизповедания (икуменизъм). Откриването на «събора» става без каноничен църковен обряд и когато влиза императорът в световния полухрам-полудворец, оркестърът изсвирва «Марша на обединеното човечество», служещ за международен химн. Императорът, оглавил «събора», изразява своята воля за върховна власт, иска всички да му се.поклонят и да го признаят в сърцата си за техен духовен «вожд и Владика». Чрез този «най-велик вселенски събор», на-помнящ за предишните християнски вселенски събори, анти-христьт цели да «обедини» християните по цялата Земя и да съсредоточи в себе си цялата духовна власт.
По повод на «Кратка повеет за антихриста» в заключение ще отбележим, че Соловьов, в съответствие с новозаветните ценности (и Окровението на св. Иоан), обрисува края на светов-ната история като разобличаване на злото и победа на доброто над злото в свободата чрез истината. Интерес представлява не-говото предвиждане, че през XXI в. в официалната православна църква е навлязъл «политическия космополитизъм».
Екзистенциалната криза, която констатира Соловьов, създава бариери в общуването между хората, но той посочва ал-тернатива за нейното разрешаване - нравствената философия като средоточие на индивидуалния екзистенциален избор. Оп-равданието на злото е изкушението на доброто. За преодоляване на висшето изкушение е необходима истинна памет за злото. Соловьов показва, че царството на злото копира, възпроизвежда по един превратен начин тринитарноетта на Светата троица. За-едно с предсказанията в «Кратка повеста за антихриста» (лебе-довата песен на Соловьов), руският философ предчувства своята смърт: «...осезаем и не така далечен е вече образът на бледоли-ката смърт, който тихо съветва да не отлагам». Все пак той отбе-лязва, че ако има живот пред него, ще я допълни и доработи, за да придобие ясна завършеност.
Екзистенциалните идеи на Вл. Соловьов и днес са актуални, тъй като съередоточават в себе си общочовешките ценности, с помощта на конто ще се решат проблемите на обединена Европа. Той разкрива екзистенциалните първооснови на нравствеността като една насъщна съвременна потребност на човечеството и не-говото вселенско, разумно, ноологично единство (като ноосфера).
1 Вж. Соловьов, Вл. Късичка повеет за антихриста. Посвещава се тоя превод В.П.-иому Клименту. Библиотека приложение на църковен вестник. 1901. Кн. I и II (Из ж. Книжки недели. 1900. N 2. С. 39 - 76; Вж. също: Владимир Соловьов и западноевропейската философска традиция. Лекции, доклади и научни съобщения от теоретичен семинар в Банкя, 13-17 декември 2000 . С., 2001, 195 с.
2 По-важни филосософски съчинения на Вл. Соловьов са: Философски основи на цялостното познание (1877), Красотата на природата (1889), Общият смисъл на изкуството (1890), Жизнената драма на Платон (1898), Оправдание на доброто (1899), Кратка повеет за антихриста (1900) и др. Наред съе своята научна и художествено-литуратурна пи-сателска дейност Соловьов извършва преводи на Платон. Като поет той оказва силно влияние върху творчеството на Ал. Блок и А. Бели предимно съе стиховете си от «софийния» цикъл.
3 Соловьов, Вл. Късичка повеет за антихриста. Посвещава се тоя превод В.П.-ному Клименту. Библиотека приложение на църковен вестник. 1901. Кн. I и II (Из ж. Книжки недели. 1900. N 2. С. 37. Ще отбе-лежим, че в «Кратка повеет за антихриста» Вл. Соловьов не случайно влага в устата на стареца Иван думата «чедца», която използва св. Иван Релски. Тя разкрива православната духовна традиция духовният пастир да нарича така своите пасоми. В новия превод (1994) на Соловьов оба-че тя е заменена с «чеда».
4 Данкова, Р. Екзистенциалните идеи на Владимир Соловьов и тяхната мотивация. В: Вл. Соловьов. Кратка повеет за антихриста. Три речи в памет на Достоевски. В. Търново, Унив. изд. «Св. св. Кирил и Мето-дий», 1994. С. 5 - 16; Р. Данкова. Първото представяне на Соловьов у нас. Пактам, С. 105 - 109.
5 Соловьев. Вл. Форма разумности и разум Истины. В: Вл. Соловьев. Соч. В II т. Т. I. М.: Мысль, 1988. С. 814 - 831.
6 Пак там. С. 816.
7 Соловьев Вл. Соч. В Пт. Т. I. М.: Мысль, 1988. С. 96.
8 Пак там. С. 97.
9 Пак там. С. 151.
10 Пак там. С. 237.
11 Пак там. С. 248.
12.Пак там. С. 251.
13.Пак там.
14 Пак там. С. 255.
15 Пак там. С. 261.
16 Соловьев Вл. Соч. В II т. Т.П. М.: Мысль, 1988. С. 636.
17 Соловьов Вл. Късичка повеет за антихриста. Библиотека приложение на църковен вестник. 1901. Кн. I и II (Из ж. Книжки недели, 1900. N 2. С.44).
18 Пак там. С. 44 - 45.
19 Соловьев Вл. Соч. В II т. Т. I. С. 347.
B.C. СОЛОВЬЕВ И МЕТОДОЛОГИЯ СОЦИАЛЬНО-ГУМАНИТАРНОГО ПОЗНАНИЯ
Т.П. БЕЛОВА
Ивановский государственный университет
B.C. СОЛОВЬЕВ КАК РОДОНАЧАЛЬНИК СИМВОЛИЧЕСКОГО НАПРАВЛЕНИЯ В ОТЕЧЕСТВЕННОМ СОЦИАЛЬНО-ГУМАНИТАРНОМ
ЗНАНИИ
Символический взгляд на мир имеет в истории науки и философии давние традиции. Символическим смыслом в духе гилозоизма были наполнены представления древнегреческих философов о первоначалах: Фалеса - о воде, Анаксимена - о воздухе, Анаксимандра - об апейроне, Гераклита - об огне, Пифагора - о числе.
Глубоким символизмом проникнуто «Слово о Законе и Благодати» Илариона - первое оригинальное авторское произведение Древней Руси.
К настоящему времени в социально-гуманитарных науках на Западе сложилось весьма представительное символическое направление с самыми разнообразными методологическими под-
