CC BY
44
УДК 008
Йовчева Гита Николова
БОЛГАРИЯ И РОССИЯ. КРЕЩЕНИЕ НАСЛЕДНОГО ПРИНЦА БОРИСА
В ПРАВОСЛАВНУЮ ВЕРУ
Статья посвящена рассмотрению вопросов сближения России и Болгарии, на примере исторических событий, связанных с крещением наследного принца Борица.
Ключевые слова: Православная вера, болгаро-русские отношения, национальная история.
Yovcheva Gita Nikolova
BULGARIA AND RUSSIA. BAPTISM OF CROWNED PRINCE BORIS
TO THE ORTHODOX FAITH
In this study, the author puts the focus on one particular period of history of the Bulgarian-Russian relations, which, as managers in Sofia and the Russian side are aware of the need to overcome differences and creating conditions for the convergence of two Orthodox peoples. To this end, the Bulgarian delegation visited Russia in 1895, organized meetings with the Russian community managers and representatives of the public, with Emperor Nicholas II.
Regardless of the fact that the two sides remain completely silent with respect the content of ongoing conversations, the undisputed fact is that only a few months after the return of the Russian delegation, the decision of the Bulgarian transition of the Crown Prince of the Catholic faith to the Orthodoxy.
The Baptism of Prince Boris was 02/02/1896 and the subsequent recognition of the Bulgarian ruler of Turkey, Russia and other great powers put an end to the Bulgarian that would last for almost a decade.
Keywords: Orthodox faith, the Bulgarian-Russian relations, national history.
БЪЛГАРИЯ, РУСИЯ И КРЪЩАВАНЕТО НА ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИКА БОРИС В ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА
На 18 май 1894 г. министър-председате-лят Стефан Стамболов подава оставка и княз Фердинанд я приема. В европейските канце-ларии свалянето на Стамболов се очаква и все пак то се посреща с изненада, примесена с нескрито подозрение. В Лондон, Виена и Ца-риград се опасяват от смяна на така изгодния за тях български външнополитически курс, а руското правителство не реагира и запазва резервираното си поведение [5, с. 130-131].
Падането на режима означава, че е отстранено главното вътрешнополитическо препятствие по пътя към помирението с Ру-сия. С преодоляването на външнополитиче-ските трудности се заема новото правител-ство на д-р Константин Стоилов, назначено
на 19 май 1894 г. [2, с. 71]. При неговото управление особена актуалност придобива проблема за помирението с Русия и респективно уреждане на княжеския въпрос [3, с. 277].
На 20 октомври 1894 г. умира император Александър III и се открива възможност да се установи връзка с руските управляващи среди. От София са изпратени съболезнова-телни телеграми до новия император, Николай II, и външния министър Гирс [5, с. 139]. На 21 октомври 1894 г. в 11 ч и 24 м. вечерта в резиденцията си в Евксиноград, княз Фердинанд получава благодарствена телеграма от руския император, която гласи: «Сърдечно ви благодаря за думите, които ми изказахте от страна на българския народ. Николай».
В 12,30 ч. той я препраща на началника на своята канцелария д-р Димитър Станчов със заповед още същата нощ да информира министър-председателя и на следващия ден сутринта «да му шифрира неговите впечатления» [7, л. 172]. Незабавните действия на Фердинанд, както и обръщението на Д. Станчов към министър-председателя К. Стоилов, че бърза да му съобщи «тези за нас толкова скъпи и „съдбоносни" новини» по безспорен начин доказват важността на отправения от руската столица положителен знак. На свой ред министър-председателят напълно споде-ля чувствата на Д. Станчов и определя съдър-жанието на телеграмата като сигнал от руска страна за нормализиране на отношенията.
На 22 октомври 1894 г. след отслужването на тържествената панихида от синодалните архиереи, в присъствието на цялото диплома-тическо тяло и огромна част от населението, д-р К. Стоилов съобщава новината за отговора на Николай II, който според думите му «причини дълбоко и радостно впечатление» сред българите. Същевременно министър-председателят информира княза, че е взел необхо-димите мерки и е натоварил Гр. Начович да посети Небил бей и да му обясни нещата, «за да не се тревожи султана от нашето русо-филство. Ако телеграмата е начало на една нова политика от страна на Русия - продъл-жава Стоилов, трябва да запазим всичкото доверие и благоволение на Високата Порта и да си послужим с Портата като посредник в някои от тези въпроси». Отправените съ-вети показват, както предпазливата политика на България към Турция, така и страха да не се дразни ненужно сюзерена, стремящ се към ограничаване на руското влияние на Балкани-те. Предвижда се Гр. Начович да се срещне и с дипломатическия агент и генерален консул на Румъния в София Папиниу, за да му говори в този смисъл. В края на телеграмата д-р К. Стоилов съветва Фердинанд да се сондира «дали биха приели един адютант на В. Ц. В.
или една военна депутация с мисия да положи венец от името на В. Ц. В. или да ви пред-ставлява на погребението» [6, л. 182].
На 24 октомври 1894 г. по време на де-батите по отговора на тронното слово в VIII обикновено народно събрание министър-председателят произнася реч, в която се под-чертава намерението на правителството да влезе в «правилни отношения с Русия». Вед-нага след това са направени постъпки пред Петербург за приемане на българска делегация за погребението на император Алексан-дър III. Последвалият отказ обаче показва, че усилията за помирение, без да бъдат направе-ни отстъпки от българска страна, са осъдени на неуспех. А руският посланик в Цариград Нелидов даже подсказва условието - по-кръстване на престолонаследника Борис от католическо в православно вероизповедание [5, с. 139].
Според чл. 38 от Търновската конституция българският княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен Православната. Само първият избран бъл-гарски княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея. За да се осъществи брака на княз Фердинанд с Мария Луиза на 15 май 1893 г. чл. 38 е изменен и позволява и първия престолонаследник да остане в неправославна вяра [1, с. 24].
Ето защо се налага да мине доста време, преди идеята за изпращането на депутаци-ята да се осъществи. Сондажите по приема на депутацията се правят от две страни: чрез Драган Цанков, завърнал се в страната след влизане в сила на Закона за амнистия на по-литическите престъпления [7, л. 164] и чрез френското правителство. Първият заминава по частна работа за Петербург още в начало-то на месец март 1895 г. и в. «Пестър Лойд» съобщава, че Др. Цанков е на път за Петербург, за да уреди помирението по свой начин. Подобно съобщение откриваме и във виен-ския вестник «Die Presse» [4, с. 250]. Пред-
положението на пресата не е далеч от истина-та. Самият Др. Цанков признава, че преди да замине за Русия е имал среща с фон Мах. На нея българският политик споделя, че ще се възползва от пребиваването си в руската столица, «за да говори в този смисъл на лицата, които ръководят политическите работи» [4, с. 250]. Докато Драган Цанков се занимава с въпроса за помирението в Русия [4, с. 250], българският княз Фердинанд заминава за Западна Европа през пролетта на 1895 г. и пра-ви дипломатически сондажи в същата посока. Първоначално, строго инкогнито под името граф Мурани, той отсяда във Виена, откъде-то изпраща няколко шифровани телеграми до К. Стоилов [6, л. 176, 180]. На 6/18 май 1895 г. Фердинанд нарежда на българския минис-тър-председател да съобщи на френския консул, «че българският княз нощес заминава за Франция през Белфор строго инкогнито, че българското правителство моли правител-ството на френската република да улесни пътуването на княза във Франция» [6, л. 176, 180]. На 8/20 май, вече от Париж, княз Фердинанд настоява да бъде информиран за по-ложението в страната и политиката въобще, «поради многобройните важни запитвания от страна на политическия и финансов свят в Париж» [6, л. 168]. Всъщност, посещението на българския владетел във френската столица е неофициално и строго инкогнито, но в действителност чрез помощта на френското правителство той се опитва да издейства при-емането на една българска депутация в Петербург [4, с. 250]. Решението за това става факт през месец май 1895 г. В една от теле-грамите си до княз Фердинанд, от 9/21 май 1895 г. министър-председателят пише: «Ча-кам пристигането на Негово Високопреосве-щенство Григорий, за да изпратя депутаци-ята» [6, л. 213].
На 18/30 май 1895 г. дипломатически-ят агент в Цариград Петър Димитров, иска телеграфически сведения по въпроса, защо-
то великият везир питал «каква е мисията на депутацията, която се готви да отиде в Петербург». Все на същата дата в частно писмо до Гр. Начович П. Димитров моли за същата информация, тъй като дипломати-ческите представители в Цариград искали осветление [4, с. 250]. В отговор на горните запитвания Гр. Начович пояснява, че въпрос-ната депутация отива в Русия «да положи венец на гроба на покойния Александър III» [4, с. 250]. Виенският вестник Wiener Extrablatt дава най-правилна преценка на положението: «Политиката на Стоилова има за своя цел припознаването на княз Фердинанд. Всичко в България се върши само с оглед на това... Тъй като главната пречка лежи в отказа на Русия... Една българска депутация ще тръгне тези дни за Петроград. На тази депутация се приписва тайнствена мисия... Потвърж-дава се, че на депутацията е възложена за-дачата да влезе във връзка с влиятелните руски кръгове в руската столица и чрез тях да издейства признаването» [4, с. 250-251].
Подробности около подготовката на де-путацията научаваме и от строго секретните телеграми, разменени през месец май между вече дипломатическият агент в Букурещ Д. Станчов и д-р К. Стоилов. На 20 май/1 юни 1895 г. българския министър-председател е известен, че всички детайли около бъдещи-те действия на депутацията се изработват с активното съдействие на управляващия ру-ското посолство във Виена Фонтон. Според неговите инструкции българите трябва да визират паспортите си в руското генерално консулство във Виена. Фонтон поема анга-жимент писмено да препоръча депутацията на генералния консул и да поиска да й бъде даден открит лист, както и да каже, че «депутацията желае да види управляващия посол-ството във Виена». Той се ангажира да пише лично на директора на азиатския отдел граф де Капнист, на когото българите следва да се представят, както и на комитета на благотво-
рителното общество, т. е. на граф Игнатиев. В знак на добра воля Фонтон съветва «депу-тацията да бъде много умерена в постъп-ките си, да не иска определено място и пр.» [7, л. 161]. В телеграмата си от 26 май/7 юни 1895 г. д-р Д. Станчов допълва, че управля-ващият руското посолство желае срещите с него да бъдат винаги строго конспиративни и да се считат от съвършено частен характер. «Моля ви, пише Д. Станчов, да препоръчате това на депутацията» [7, л. 158].
На 28 май 1895 г. Др. Цанков се завръща от Петербург. На следващия ден княз Фердинанд се завръща от странство [4, с. 251]. На 11/23 юни 1895 г. Д. Станчов препредава на българския министър-председател послед-ните инструкции на Фонтон: «Посолството желае да бъде предварително предупреде-но за деня на пристигането на депутацията във Виена. Заключавам, че депутацията без колебание трябва веднага да замине» [7, л. 156].
Така на 15/27 юни 1895 г. българската делегация, ръководена от председателя на На-родното събрание Теодор Теодоров, потегля към руската столица. В състава й са включени известните със своите русофилски настроения депутати Иван Вазов, Ив. Ст. Гешов, Пан-телей Наботков, д-р Димитър Моллов, д-р Пантелей Минчович, а също и митрополит Климент Търновски и архимандрит Василий [2, с. 73]. Според изявленията на д-р К. Сто-илов, направени по-късно пред кореспондент на в. «Daily Chronicle», три са точките, по ко-ито депутацията е оторизирана да разисква: «1. Положението на княза, 2. Станалото през последните 10 години и 3. Покръстване-то на княз Борис». Становището на българ-ската страна по тези ключови за държавата въпроси е ясно и недвусмислено. «Относно княза, заявява К. Стоилов, ние не отстъпва-ме нищо. Ние считаме избора му за законен. Ние не желаем да разискваме въпроса за положението му. Този въпрос за нас е свършен
и отново няма да го повдигаме. Що се отна-ся до станалото през последните 10 години така също не отстъпваме. България е независима държава; не бихме допуснали нещо, което ще попречи на независимостта й. Ние не можем да допуснем руско вмешателство във външната й политика. Даже до тогава, до когато князът ни е непризнат, не ще бъде умно от наша страна да приемем руски пред-ставител у нас. Ние считаме, че е желател-но до висша степен, българската династия да принадлежи към православната църква. Това съставлява част от народния ни бит и аз все вярвам, че княз Борис може да се по-кръсти. Ние не гледаме на този въпрос като личен въпрос на княза. Напротив, счита-ме го като държавен въпрос». На въпроса, че Русия желае не думи а дела. Какви дела България е готова да даде? Стоилов отговаря: «Едно нещо само можем да дадем, а то е да накараме царстващата династия да стане православна», което следва да стане по собст-вена българска инициатива [4, с. 251-252].
Веднага след пристигането си във Виена депутацията се представя в руското посол-ство за виза на паспортите и «любезно и благосклонно» е приета от посланика Капнист. «Изобщо нашите впечатления, отбелязва Ив. Ст. Гешов, от първата ни среща срусите бяха добри. Те се отнесоха с нас приятелски и дружелюбно, каквито са въобще русите, bons enfants. А отношенията им към дяда Климента бяха от най-почтителните» [4, с. 252].
На гарата в Петербург няма никакво по-срещане. Първата задача, която депутацията си поставя е да се срещне с княз Лобанов-Ростовски, руски министър на външните ра-боти. За целта тя използва посредничество-то на Хартвиг, началник на отделението на министерството и добре познат на някои от членовете на депутацията като руски консул в Бургас още от румелийско време. На 24 юни депутацията е приета от Лобанов доста веж-
ливо. На свой ред митрополит Климент про-изнася «една кратка реч препълнена с чувства на признателност към Русия и с молба на правителството да се отнася благоволи-телно към България». Министърът благодари за изказаните чувства и отбелязва, че Русия и занапред ще се отнася благосклонно към българския народ, което впрочем ще зависи, до голяма степен, от поведението на послед-ния в бъдеще. Лобанов добавя, че Русия не търси никаква корист, но не желае България да бъде чуждо оръдие. Два дни по-късно Т. Теодоров има частна среща с руския външен министър. Последният иска да узнае «нещо за управлението на България при но-вото й правителство» и дали «няма някак-ва опасност за повтаряне на събитията от 1886 и 1887 г., които да възбудят нови пре-дизвикателства срещу Русия, или да създа-дат отново неприязнени отношения към нея от българска страна». След обясненията, да-дени от Теодоров, последният моли от името на депутацията да се изходатайства аудиенция при императора [4, с. 252-253].
Освен в преговорите с официални лица българската депутация влиза в допир и с ру-ското обществено мнение. На 28 юни става полагането на венец върху гроба на императора в Петропавловския събор. Заупокойната литургия е отслужена от митрополит Климент съвместно с руския клир, след което депутацията влиза в гробницата на Алексан-дър III и Александър II, където е отслужена панахида за двамата императори. Полагайки нарочно приготвения златен венец на гроба на Александър III, Климент държи прочув-ствена реч [4, с. 253]. В деня на панахидата българският Св. Синод нарежда паралелно да бъдат отслужени панахиди из цялата страна -нещо оповестено с многобройни телеграми до руското правителство и до депутацията.
Малко по малко първоначалната въздър-жаност на руското обществено мнение от-стъпва място на по-дружелюбни отношения.
След приема у княз Лобанов и полагането на венец на гроба на императора, депутацията навсякъде намира широк и сърдечен прием. На 29 юни тя е приета от министъра на фи-нансите С. Ю. Витте. На следващия ден при-съства на тържествено събрание на Славян-ското благотворително общество и получава специални поздрави от председателя Саблер и кмета на Петербург. Следват поредица от срещи с граф Голенишчев-Котузов, петер-бургския митрополит, министъра на вътреш-ните работи, Ив. Дурново и началник щаба на руската армия, генерал Н. Обручев. На приема, даден на митрополит Климент и на архимандрит Василий от прокурора на руския Св. Синод, Победоносцев, последният поздравя-ва гостите и изтъква ролята на православната вяра като единствен защитник против непри-ятелите [4, с. 253-254].
След няколкодневно очакване на 5 юли депутацията е приета и от руския император Николай II [4, с. 255]. Тя е отведена със специален влак до Петерхов и от гарата до дворе-ца е закарана с 5 царски каляски. Най-напред митрополит Климент е приет отделно, след което цар Николай II влиза при депутацията. «Митрополит Климент, разказва Гешов, прочете на руски един адрес, майсторски написан, основавайки се главно на исторически спомени. Паралелно с подходящата в случая mea culpa той главно биеше на чувства. И трябва да признаем, че гонимата от автора на адреса цел се постигна още при прочита-нето му. Императорът се разчувства и се просълзи». Като благодари за поднесената му от митрополит Климент икона на «Св. Николай - Чудотворец», в отговор на прочетения адрес, руският император заявява, че много съжалява за създаденото положение между Русия и България, но че храни надежда, с Бо-жия воля, да се изгладят съществуващите недоразумения - това много ще зависи от бъл-гарите. В срещата си с Климент, по разказа на последния пред депутацията, цар Николай
«се заинтересувал даузнае нещо за княз Фердинанд, а именно: вярно ли е, че откакто е дошъл в София, числото на католиците зна-чително порастнало?». В отговор Климент заявява, че «католишката пропаганда не е имала успех нито преди, нито после идване-то на княз Фердинанд». А що се отнася до гоненията и процесът против него, те са били по-скоро работа на Стамболов и търновските му приятели, които, заявява Климент «имаха лична вражда против мене, поради полити-ческите ми убеждения» [4, с. 255].
С аудиенцията при императора миси-ята на българската депутация в Петербург приключва и на 8 юли 1895 г. тя напуска ру-ската столица. Веднага след пристигането си в България членовете на делегацията да-ват гласност на задоволството си от приема. Мнозина от тях подчертават необходимостта да се уредят руско-българските отношения, да се признае съществуващия ред в България и най-вече положението на княз Фердинанд. Към посочения момент от особено значение е руското правителство да вземе благоприятно за България и за княза становище. В ин-тервюто си пред в. «Московские ведомости» митрополит Климент заявява, че «български-ят княз разбира, че за България е неизбежна необходимост да се помири с Русия и той е готов да направи всякакви жертви, за да се постигне това споразумение... Много пъти съм обяснявал на княза, продължава Климент, че князът на България трябва да бъде от същата вяра, от която е самия народ». В същия дух се изказва и Т. Теодоров пред представител на същия вестник като вметва, че «изменената от Стамболов конституция може да бъде така изменена, щото динас-тията в България да стане православна» [4, с. 255-257].
За това, какви точно са резултатите от мисията на българската дпутация в Русия, няма официални документи. Защо това е така, отговор ни дава текста на една телегра-
ма, изпратена от д-р К. Стоилов до княз Фердинанд в Карлсбад на 21 юли/2 август 1895 г. От него е видно, че по препоръка на минис-търа на външните работи княз Лобанов-Рос-товски, отправена към българската депутация, резултатите постигнати в Русия следва да се пазят в тайна [6, л. 188]. В същия дух са и изказванията на Т. Теодоров и митрополит Климент, които заявяват пред кореспондент на в. Нойе Фрайе Пресе, че «помирението с Русия е свършено дело». «Под какви условия е станало, то не подлежи на разгласяване. Това е дело на висшата политика, което не е моя работа», посочва митрополит Климент [4, с. 257-258].
Посещението на българската депутация в Русия е посрещнато с недоволство във Вие-на, Рим и Лондон. «Сближението ни с Русия е вината на всичкото европейско негодува-ние» - отбелязва в дневника си К. Стоилов [5, с. 140]. Към това се прибавя и убийството на Стамболов на 3 юли 1895 г., което засил-ва враждебното отношение към софийското правителство. В европейския печат се раз-гръща ожесточена антибългарска кампания. Въпреки натиска от много страни К. Стоилов смята, че е наложително да се направи иска-ната от Русия отстъпка. Княз Фердинанд оба-че дълго отказва да даде съгласието си. Едва на 19 октомври 1895 г. той отстъпва, но иска срок от три месеца, за да убеди роднините си и папата да приемат миропомазването на престолонаследника [5, с. 140-141].
Българският монарх е готов на покръст-ването, но не е убеден, че след това ще бъде признат от Русия. «Всичко това е отлично, пише той на К. Стоилов, но каква гаранция имаме, че Русия ще изпълни обещанията си?» [6, л. 75]. Налага се министър-председа-телят да употреби доста усилия, за да преодо-лее колебанията на Фердинанд и да го убеди в необходимостта от незабавно вземане на решение [6, л. 59]. Едновременно с това Фер-
динанд изпраща Найден Геров при руския посланик в Цариград, за да разбере практиче-ското осъществяване на припознаването му, миропомазването и изпращането представи-тел на царя [6, л. 78]. При тези контакти става ясно, че князът официално ще помоли кръст-ник на Борис да бъде император Николай II, който ще се съгласи и ще изпрати на обяда свой представител. Намесва се и френската дипломация, която недвусмислено внушава да се побърза с нормализирането на отноше-нията с Русия. На 2 януари 1896 г. Фердинанд отпътува за Париж с надежда да използва посредничеството на Франция пред Ватикана, за да получи позволението на папата за покръстването на Борис. Този опит завършва с неуспех и князът е принуден да замине за Рим, където лично разговаря с папа Лъв III. Приемът при главата на Римокатолическата църква остава без резултат [5, с. 141].
Фердинанд се завръща в България и с писмо от 21 януари 1896 г. до руския император дава съгласието си за миропомазването на престолонаследника. «Сърдечно поздравля-вам Ваше Височество за патриотичното решение», пише Николай II в телеграмата си от 26 януари/7 февруари 1896 г. до българския княз. «Генерал майор Голенишчев-Кутузов ще ви донесе моя отговор и е натоварен да присъства от мое име на тържеството при преминаването на многообичния Ви син в лоното на българската народна църква. Николай» [6, л. 39]. Това става на 2 февруари
1896 г. в присъствието на представители на Русия, Турция, Франция, Сърбия и Гърция. Покръстването се извършва от Екзарх Йосиф I в тържествена обстановка. Актът е послед-ван от признаване на княз Фердинанд за законен владетел на България от Русия, Турция и другите Велики сили. Съгласно изискванията на Топханенския акт от 1886 г. със специален ферман князът е назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия [5, с. 141].
Преминаването на българския престолонаследник в лоното на православната вяра е събитие от особена важност за по-нататъш-ното развитие на българската държава и може да се дефинира в няколко посоки:
Първо, последвалото международно признаване на княз Фердинанд слага край на продължилата 10 години българска криза и стабилизира страната във вътрешен и международен план.
Второ, възстановяването на дипломати-ческите отношения с Русия и регулирането на отношенията с останалите държави, от-крива възможност за по-солидни действия в подкрепа на борбата на поробените българи извън пределите на България.
Трето, стабилизиране позицията на бъл-гарския владетел във вътрешен и международен план дава възможност на българския политически елит да си постави по-високи цели по пътя на своята национална еманципация и извоюване на окончателната независимост на страната.
Литература
1. Български конституции и конституционни проекти / съст. В. Методиев и Л. Стоянов. - С., 1990.
2. История на Българите. - С., 2009. - Т. III: От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989).
3. История на Българите. - С., 2003. - Т. IV: Българската дипломация от древността до наши дни.
4. Панайотов И. Русия, Великите сили и Българският въпрос след избора на княз Фердинанда (18881896). - С., 1941.
5. Стателова Е., Грънчаров Ст. История на нова България 1878-1944. - С., 2006. - Т. III.
6. ЦДА, Ф 600К, оп. 4, а. е. 65.
7. ЦДА, Ф 600К, оп. 4, а. е. 69.
